За кого вият сирените

Автор: Диана Славчева

След като и те на свой ред си отиват от този свят, имената на участниците във величавата и трагична епопея на Ботева чета, постепенно потъват в забрава, изместени от актуалните нови «герои» на последвалото социалистическо време – съмнителни шумкари и партизански командири, за които повече от половин век се леят похвални слова и нестови дитирабми.
Днес, повече от всякога, България има нужда да си спомни за забравените поборници за националното ни освобождение, за онези истински родолюбци и патриоти, хвърлили се самоотвержено «в редовете на борбата», за да може днешните поколения да се радват на свободното си отечество. Легендарният войвода, станал символ на неугастващия български революционен дух, си е давал ясна сметка, че със своите «шепа борци» няма да се справи сам с мисията си за освобождението на родината, но се е надявал, че поробеният ни народ ше тръгне след него в бой за свобода. Уви, повече въстаници не се присъединяват към двестате му четници, изминали за няколко дни цели 120 км. от Козлодуй до Врачанския балкан. В последвалите битки, сражения и преследвания от турските потери загиват 94 четника. Самият Христо Ботев също намира гроба си там, на Балкана. Не бихме могли поимменно да споменем имената на всички 205 въстанника от Ботевата дружина. Но ще се опитаме да припомним съдбата на някои от тях, защото на 2 юни сирените извиват смразяващите си трели и в памет на техния героизъм.
Втори войвода на четата е Петър Спасов Симеонов, повече известен като Перо Херцеговинеца, получил това си прозвище заради участието си във въстанието в Херцеговина през 1875 г. Роденият във Велес революционер в края на април 1876 г. организира в Бекет, Румъния четата «Свети Георги», която на парахода «Радецки» се присъединява към четата на Христо Ботев. Въпреки че е ранен на Милин камък, Симеонов повежда ядрото от оцелелите въстанници след смъртта на войводата на югоизток, където турската обсада била най-слаба. Но за зла участ, групата среща трима въоръжени селяни, които ги заблуждават, че са комити и ги подмамват в местността «Погледец» над село Челопек. Успокоени, че са на сигурно и защитено място, уморените четници задрямват. Тримата предатели се измъкват и ги издават на черкезите, които ги обграждат отвсякъде. В завързалия се бой пръв пада убит Херцеговинеца.
Друга част от четата на Ботев, в състав от 20 души, след като войводата загива, се отделя под водачеството на Димитър Икономов. Този Ботев съратник е бил участник в първата легия на Раковски и е автор на плана за завземането на кораба «Радецки». Въпреки че е бил имотен човек, богатството не го блазни и той дарява голяма част от своето състояние за изграждането на Троянския манастир. „Той беше цял философ. Дрехи, ядене, разходки – нищо не го интересуваше. Единственият негов идеал беше освобождението на България. Гдето идеше, с който се събереше, това говореше. С една реч, той беше примерен патриот” – разказва за него в спомените си неговият близък приятел от хъшовските години тревненецът Георги Стойчев. Групата, която той оглавява, едвам успява да се измъкне от едно сражение край с. Люти брод, при което главите на загиналите четници са отсечени и разнасяни от башибозуците из селата, за да сплашат населението, след като преди това са били поругани на площада в с. Скравена. След още няколко сражения и предателства оцелелите въстанници са заловени от турците и отведени в Орхание (дн. Ботевград). Самият Икономов е осъден на доживотно заточение на остров Родос, откъдето е освободен след подписването на Санстефанския мирен договор. След Освобождението последователно е околийски управител на околията с център с. Житница, Добричко, околийски началник на Трън и околийски началник на Тервел. Той развива активна обществена дейност и е избран за депутат в Първото Велико народно събрание, а след това е народен представител и в ІV обикновено народно събрание. Умира на 57-годишна възраст през 1896 г. във Варна, където от 1889 г. е член на Окръжния съвет.
Към групата на Икономов във Врачанския балкан се присъединяват също Стефанаки Савов и Спас Соколов. Стефанаки Христов Савов е кален в революционната борба човек. Той е бил секретар на Врачанският революционен комитет, основан от Васил Левски, за която си дейност е арестуван и тикнат в турски затвор, където е подложен на зверски изтезания. Когато излиза на свобода, вместо да се кротне, той се включва в Ботевата чета. Иначе и той произхожда от стар и богат род, с множество наследствени имоти. За времето си е високо образован и владее чужди езици. Освобождението на България отново го заварва в затвора, но с предприемчивия си дух той бързо намира своето място в освободеното отечество, като открива адвокатска кантора в родния си град Враца, където спечелва уважението на съгражданите си като виден обществен и читалищен деятел. Навлиза и в политическия живот, ставайки член на Либералната партия. В продълженние на дълги години той нееднократно е избиран за депутат. На днешните съвременници по-известен е неговият внук Стефан Савов, който през 90-те години бе председател на Демократическата партия, а за известно време оглавяваше и парламента. Синът на ботевия четник пък – Димитър Савов е бил министър на финансите в кабинета на Багрянов, председател на Търновско-индустриалната камара в София и е един от най-големите български индустриалци на своето време. Като депутат той подписва петицията за спасението на българските евреи, но накрая умира в концлагера край Белене.
Спас Соколов е осъден след залавянето си на "доживотен затвор във вечни окови", като също е заточен на остров Родос. След Освобождението се включва в Сръбско-българската война и за заслугите си получава Орден за храброст. През 1880 г. и той записва в биографията си депутатство във Второто обикновено народно събрание. Двама от неговите синове (общо е имал 10 деца) загиват като офицери във войните през 1912 - 1918 г.
Може би най-известното име на ботев четник е това на знаменосеца Никола Симов-Куруто (или Курото). То се среща в почти всяка кръстословица. Този революционер се сприателява с Ботев покрай работата си в печатницата на Любен Каравелов в Букурещ. Той е ранен в битката при Милин камък и вероятно е доубит от турците заедно с поп Сава Катрафилов. От него пряпорецът на четата е поет от Димитър Стефанов – Казака, който се заклева, целувайки окървавената му с кръвта на първия знаменосец негова дръжка. Името на Никола Симов днес носи търговищкото туристическо дружество, туристическия дом в града, както и улици във Варна, Търговище и Враца. Неговата кама е еидн от най-ценните експонати в търговищкия историчски музей.
Вторият знаменосец Димитър Стефанов – Казака е от Сливен. Той се присъединява към четата в Турну Магуреле. Обезглавен е от хората на Малич ага, които по време на изтезацията откриват знамето, навито около кръста му. Лобното му място е близо до Кремиковския манастир, където в негова памет през 1912 г. е издигнат скромен паметник.
Четата има още един знаменосец – Хаджи Георги Найденов – Гръблаша. Той донесъл на кораба «Радецки» свое собствено знаме, различно по изработка от главното знаме, което войводата поверява на Куруто. Той развява червения си лъв до Милин камък, където загива геройски в разразилата се кървава битка.
Едва ли е известно, че един от директорите на Народната библиотека и на Етнографския музей в София е ботевият четник Димитър Маринов, зет на възрожденския учител Кръстю Пишурка. Освен тези големи постове, той е и един от депутатите в Учредителното народно събрание, но завършва живота си като монах в Рилския манастир.
Друг малко известен факт е, че бащата на министър-председателя Иван Багрянов – Димитър Иванов Багрянов, също е бил ботев четник. Рамо до рамо до брат си застава и Кирил Ботев. Той се включва в четата през 1976 г. и е заловен след нейното разбиване. До Санстефанския мир е заточеник в крепостта Акя в Мала Азия, а после се отдава на бляскава военна кариера. По случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд го произвежда в генерал-лейтенант. Братът на войводата взима участие в Балканската война, а за кратко е и военен заместник-министър. Той се грижи за майка си Иванка до края на дните й.
Като цяло в четата на Ботев има поне двайсетина заможни четници, които зарязват търговията и занаята си, за да се включат в борбата за освобождението на България. Такъв е и Давид Савов Тодоров, получил завидно за времето си образование. Той дава много средства за снабдяването на четата с оръжие, муниции, облекло. При превземането на кораба «Радецки» заедно със Сава Катрафилов обяснява на немски на капитана каква е целта на въстанниците.
От тези кратки представяния само на част от Ботевата дружина ясно се вижда, че тя е била съставена от изключително качествени личности – хора с изключителна жертвоготовност, нравствена възвишеност и пословично родолюбие. Нека като завият сирените на 2 юни, да си спомним и за тях и да преклоним глава пред героичния им подвиг.

Текстове към снимките:
Снимка 1: Черепите на Ботеви четници, загинали в битката при с. Люти брод, изложени в Скравена
Снимка 2: Паметен знак на мястото, където Ботевата чета слиза на родния козлодуйски бяг
Снимка 3: Никола Симов – първият знаменосец на Ботевата чета
Снимка 4: Кирил Ботев
Снимка 5: Давид Тодоров
Снимка 6: Стефанаки Савов
Снимка 7: Точното място, където загива войводата Христо Ботев в местността «Йолковица». Мястото е посочено през 1927 г. от единствения останал жив свидетел на Ботевата гибел – Никола Обретенов



В категории: История