Преди близо едно хилядолетие, и по-точно 996 години, в края на юли, и по-точно – на 29-ти, се случва може би най-драматичното и сърцераздирателно събитие в българската история. Вероятно вече сте се досетили, че става дума за трагичния край на разразилата се край беласишкото село Ключ битка между византийската и българската войска, довела до мъчителната смърт на един от най-видните владетели на Първото българско царство – Самуил.
Той е начело на България цели 45 години – 28 от тях води
държавно-административните дела, а в течение на 17 лета е цар на българския народ. През всичкото това време води с невероятен хъс непримирима и тежка борба с византийския император, за да запази независимостта на своите поданици. От неговата завидна енергия, която влага в тази насока, са впечатлени дори враговете му. Те го характеризират като «човек войствен, който не знае никога почивка». Негова е заслугата да вдъхне на народа ни свободолюбивия дух, на който се дължи запазването на народността ни през тежките времена на последвалото четири години след смъртта му двестагодишно византийско робство.
Цар Самуил и византийският император Василий ІІ в продължение на цели 15 години подготвят сблъсъка помежду си. В продължение на 12 от тях тактиката на Самуил дава добри резултати и той успява да задържи византийските войски далече от българските градове и столицата Охрид.
На 23 километра западно от днешния град Петрич, на десния бряг на река Струмешница се издига хълмът, на който през 1014 г. се състои фаталното сражение между войските на двете продължително воюващи държави – България и Византия. Тогава за пореден път император Василий ІІ напада страната ни, а нашите войски го посрещат в долината между планините Беласица и Огражден, където Самуил е наредил да се изгради временно военно укрепление, представляващо широка преградна стена, наречена дема. «Той (Самуил) – пише по този повод Скилица-Кедрин – решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа на императора». От подобрите описания на летописеца Георги Монах разбираме, че е «преградил теснините и прохода на едно място със стени, другаде с въжета и направил изкуствени валове». Днешните археологически проучвания на това място разкриват останки от сложна система на демата, започваща от склоновете на Беласица, южно от с. Ключ, и опираща на север в склоновете на планината Огражден, която се е простирала в протежение на повече от 8 километра. Тук, в разразилата се битка, българските воини дават решителен отпор и византийският василевс започва да се колебае дали да не се откаже от този труден поход. Но докато се опитвал да преодолее съпротивата на българите в клисурата при с. Ключ, той изпратил своя съратник – пловдивският управител Никифор Ксифий, да намери с отряда си обиколен път, за да надхитри смелите си противници. Така и станало. Никифор Скифий успял да заобиколи Беласица и ненадейно изскочил в тила на българските стражи, които бранели укреплението. Изплашени от внезапната му поява, те се разбягали, а в това време самият Василий ІІ успял да разруши изградената стена и се спуснал да ги преследва. В сражението, на помощ на отстъпващите воини, се включил с допълнителна войска и Самуил, но поражението на българите било пълно. Стотици били убитите, а 14 хиляди войници били пленени от ромеите.
Нашият цар успял да се спаси, благодарение на героичните действия на сина си Гаврил-Радомир, който смело посрещнал нападателите и като метнал баща си на своя кон, сварил да го закара на безопасно място — в крепостта Прилеп. Оттам Гаврил се върнал в околностите на Струмица, а Самуил отишъл в старата си столица Преспа.
Нахъсен от тази победа Василий ІІ изпратил войска, начело със солунския дука Теофилакт Вотаниат, с мисията да премине хълмовете при град Струмица и да прокара проходим път в силно пресечената местност към Солун. След като изпълнил успешно заповедта на императора Вотаниат тръгнал да се връща при василевса, но попаднал в засада, която българите му устроили в една теснина. Щом влязъл в нея, отрядът му бил засипан с камъни и страни отвред, а самият предводител бил прободен с копие в корема лично от сина на българския цар.
Новината за това поражение, както и за смъртта на най-близкия и най-добрия си военоначалник, наскърбила дълбоко императора и объркала пъклените му планове. В яростта си, той заповядал да извадят очите на пленените в сражението при Беласица български войници, като „оставят на всека стотица от така осакатените един с по едно око, който да ги води». В този вид ги изпратил обратно при Самуил, а самият той заминал за областта „Загория, дето се издигала най-силната крепост Мелник, изградена на една скала, обиколена отвред със стръмни и твърде дълбоки пропасти”.
По това време в нея било намерило убижище изплашеното от набезите на византийците в страната българско население от околностите. Подлият византийски император решил да я превземе с хитрост, тъй като много добре си давал сметка, че крепостта е трудно превземаема, както е изгадена на недостъпно и защитено от самата природа място. За целите на пъкления си план той изпратил сред българите един от своите приближени хора – скопският сладкодумник Сергий, за да разузнае какво е настроението зад крепостните стени. Със своята убедителност и хитрост в речите, той успял да внуши на населението в града, че българската войска и техният цар са напълно сразени при Беласица и няма смисъл да се съпротивляват. Мелничани се предали без бой и Василий влязъл безпрепятствено в града.
Несъмнено много по-тежка и съдбоносна за изтерзаната ни родина била смъртта на цар Самуил. Хроникьорът Йоан Скилица описва много подробно това събитие. Той разказва, че когато българският владетел видял в какво жалко положение се връщат обратно неговите ослепени 14 хиляди войници, той „не бил в състояние да понесе юнашки и спокойно страданието: завил му се свят, причерняло му и паднал на земята. Присъстващите с вода и благоуханни масла му възвърнали дишането и направили малко да се съвземе. Като дошъл на себе си, Самуил поискал да пие студена вода, но щом взел и сръбнал, той бил обхванат от болест в сърцето и след два дена се поминал” на 6 октомври, 13 индиктион 1014 г. в своята първоначална резиденция на блатистия остров Преспа”. Днес той носи името Ахил или Айл и там, в останките от едноименната църква «Св. Айил», се намира гробът на този храбър и силно обичащ народа си български цар.
Дали се знае къде е гробът на неговият противник, умрял 11 години след Самуил, не ми е известно. Но пък всички знаем с какво име Василий ІІ остава в историята – заради нечуваната си жестокост към българските воини, той се окичва с кървавата титла «Булгароктонос» - Българоубиец. Въпреки че убедително побеждава и арабите, никой не го нарича «арабооктонос», а именно българоубиец, което е знаменателно какво впечатление е направила неговата зловеща постъпка, нямаща аналог в цялата световна история, на съвременниците му. И макар, че като малък е бил сгоден за българска принцеса (О, времена, о, нрави!), той не оставя потомство и след кончината си е наследен от брат си Константин VІІІ.
На историческия хълм, където се е разразила съдбовната битка на 29 юли 1014 г. днес е издигнат паметник на цар Самуил. На най-високата точка на укреплението се извисяват четири пилона, символизиращи непреклонността в отстояването на независимостта на българската държава. А през 1982 г. е открит и Националния парк-музей «Самуилова крепост». След настъпването на така желаната у нас демокрация обаче около този паметник възникват някои нормативно-правни въпроси и в предишния парламент се налага тогавашния културен министър Стефан Данаилов да отговаря на въпрос на депутатката Стела Банкова относно неговата съдба. Странният му отговор на министъра е повече от шокиращ. Тай заявява: «Справките, които направихме в Министерството на културата показват, че в регистъра на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства не фигурира музей в гр. Петрич, а Национален парк-музей «Самуилова крепост» не е имало и в момента няма... През 1998 г., по причини от различен характер, Мемориалният комплекс “Самуилова крепост”, заедно с прилежащия му парк, са прехвърлени от закритата държавна регионална дирекция „Културно-историческо наследство”- Благоевград на община Петрич. Тогава са допуснати закононарушения, които са причина сега мемориалът да е с неизяснен статут и в това окаяно състояние». През миналата година в Благоевград бе учреден Обществен комитет «100 години Самуилова България», който да подготви концепция за възстановяване и доиграждане на парка-музей и набележи мероприятия, свързани с юбилейното честване. Дали той ще успее да оправи създалата се срамна и нелепа бъркотия около мемориала, скоро ще стане ясно. И дано! Защото иначе самите ние – днешните съвременници, ще се превърнем в едни мини българоубийци, ако допуснем подобна гавра с паметта на великия цар Самули и нещастните му ослепени войници.
