За изминалите 125 години толкова много е изписано за Съединението на Княжество България и Източна Румелия, че едва ли можем да прибавим нещо ново към всичката натрупана летопис по този повод. Фактите са известни, хронологията на събитията покрай това дело е подробно документирана в историческите книги. Оценката на този свещен акт е еднозначна – обединяването на насилствено разпокъсаните от Берлинския конгрес части на България
е скъпоценна придобивка в съкровищницата ни от бележити дати, извоювана самостоятелно с усилията на българския народ без ничия външна подкрепа или протекция.
Нещо повече – срещу нея срещаме масирания протест на Великите сили, които посрещат изключително високомерно исканията ни за обединение. Нашите представители – Иван Ст. Гешов и Христо Христов, които пледират пред Европа за каузата на обединението ни, се връщат с празни ръце. Тогавашният министър председател на Англия Уйлям Гладстон отказва изобщо да ги приеме, от Париж са отпратени с изискана френска любезност, а във Виена на тях се гледа със снизходително съжаление. До Русия така и не стигат, усещайки, че всички европейски държави непоколебимо са застанали зад Берлинския договор.
„Не е ли това просто инат, хищничество, подигравка с правата на народите! Не показва ли това, че просветената и християнската Европа се ръководи още от завоевателний варваризъм на различните Атиловци и Чингис-хановци? От какво тя се боеше, та отдели злощастна Тракия от нейните братия, тая Тракия, която е родила нашата гордост, която е дала хора херои за общочовешката свобода, поети и литератори, която потърси своята свобода с черешови топове!” – пита обвинително вдъхновителя на Съединението Захари Стоянов в статията си „Трябва ли да съществува Румелия?”, публикувана в издавания от него вестник “Борба” на 20 август 1885 година.
В последствие акцията на обединението ни получава подкрепата на Англия, но зад това естествено се крият съответните интереси и нечитави подбуди, а именно в нея британските дипломати съзират изгодната за тях възможност да подронят силното руско влияние у нас. Макар че то и без това доста се пропуква, след като българите се сблъскват с руското неодобрение на това събитие. Тази реакция на Русия се дължи на убеждението на новия руски император Александър III, че българският княз Александър I е проводник на западното влияние в България и позицията на братушките е: “Съединение – да, но без Батенберг”.
Като стана въпрос за Захари Стоянов, не може да не изтъкнем, че бележитият ни възрожденец и революционер пръв прави анализ на геополитическите залози и противоречивите интереси на великите сили и балканските народи. Както отбелязва чл. кор. проф. Тодор Христов: „В аналите на нашето национално-освободително и обединително движение преди и в първите години след Освобождението няма документи с толкова дълбок и цялостен политически, геополитически и политикогеографски анализ, като създадените от Захари Стоянов за съединението на Княжество България и Източна Румелия. Без да подценява освобождението на Македония и Тракия, той вижда в съединението реално постижимото предмостие за по-късното освобождаване на останалите български земи. С този акт всъщност се решава една геополитическа задача – от две административноправни териториални единици с различен статут, но и двете с предимно българско население, да се създаде политикогеографски една държава”.
Проф. Христов изтъква, че познавайки отлично състоянието на Османската империя след разгрома и в Освободителната война, Захари Стоянов е бил наясно, че тя няма сили да се противопостави на спонтанното масово общонародно движение за съединение на Областта с Княжеството. Затова не е очаквал каквато и да било турска намеса. Той проявява и изключително тънък политически усет по отношение поведението на великите сили. С изключително тънко политическо прозрение авторът на „Записки по българските въстания” долавя възможностите за компромиси в появилите се руско-британски противоречия по отношение на евентуалното ни съединение. Той оценя Русия и Англия като най-влиятелните и най-отговорните за новата политикогеографска обстановка в българските земи и на Балканите велики сили. За него е ясно, че и Русия, и Великобритания, въпреки противоречивите си позиции, са геополитически и морално заинтересувани да допуснат съединението. А това е залог за същото поведение и на останалите велики сили.
На онези, които твърдят, че на съединението „не му е още времето”(тази опортюнистична формула се проповядва в официоза „Южна България” и е подета от вестниците „Марица”, „Народний глас” и „Съединение”, б. а.), идеологът на пловдивския Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) отговаря: „Когато се развеят нашите знамена и извикаме „Долу пашалъка” и посегнем да извършим едно свято дело, с цел благородна, в интереса на прогреса и цивилизацията – то просветена Европа, която държи съдбините ни, ще да подпише нашия свещен акт”.
За да подготви идеологически обединението, Захари Стоянов започва да издава в Пловдив първия си самостоятелен вестник – „Борба”, който става орган на БТЦРК. Той излиза веднъж седмично в периода от 28 май до 4 септември 1885 година и след обнародването на 15 броя и след като Съединението става факт, отчитайки задачата си за изпълнена, неговото отпечатване приключва. Симеон Радев в "Строители на съвременна България" в раздела "Заговорът на Съединението" дава следната оценка за това издание: "Агитацията на "Борба" – не толкова със своите сериозни политически аргументи, колкото с неотразимата своя ирония и със силния акцент на вдъхновението си – създаде в провинцията една много възбудена атмосфера. По улиците се издигаха всеки ден викове: „Долу Румелия"!.. Няма пример, щото един вестник да е имал в България такъв бърз и триумфален успех като “Борба”.
След обявяването на Съединението Захари Стоянов, заедно с Димитър Ризов, издава в. „Самозащита” с идеята „да го обясни като дело не на Великите сили, а на народа”, но неговият единствен брой е конфискуван заради крайно антируската му позиция. Като отглас на забележителното събитие са и политическите и публицистичните му брошури “Заробването на Гаврил паша” (1885) и написаната по-късно “Чардафон Великий” (1887).
Така освен с революционната си дейност покрай избухването на Априлското въстание, Захари Стоянов остава в историята и като главният идеолог и организатор на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, както и като инициатор за създаването и председател на Българския таен централен революционен комитет, под чието ръководство то се осъществява.
