„Вървете! Ето, аз ви пращам” (Лука, 10:3). Този завет на Иисус Христос е подет с такава ревност от учениците на Спасителя, че 300 години след неговото разпъване на кръста християнството е вече официална религия в огромната Римската империя. За вярата са избити неизмерим брой християни, но в крайна сметка християнските ценности се оказват по-силни от гоненията на римските власти. Нещо повече – желанието на вярващите да познаят Бога е толкова силно, че най-
ревностните от тях се уединяват в пустинни, ненаселени места, в стремежа си да се отдалечат от човешкият свят. По такъв начин се появява отшелничеството, а впоследствие – и манастирските братства.
Този процес продължава по възходяща линия от късната античност към средните векове. В Западна Европа се появяват множество монашески ордени, в чиито манастири кипи усилен физически и духовен труд. Но освен това, именно монасите са едни от най-пътуващите средновековни хора в Западна Европа. Например монасите-цистерианци в разцвета на своя орден са имали манастири от Шотландия до Андалусия и от Норвегия до Сицилия. За да присъстват на годишното общо събрание на капитула на ордена в Шампан (Франция), абатите на тези манастири всяка година изминавали до 2000 км.! Мисионерските пориви на монасите също били твърде силни. В желанието си да покръстят езичниците през ХІІІ-ХІV в. монаси от различни ордени стигнали дори до езерото Байкал. Но светите отци били използвани от папи и крале и като дипломати. Такъв е случаят с францисканския монах Гийом, който през 1254 г. посетил монголската столица Каракорум.
Пътували ли са българските монаси през Средновековието? За съжаление имаме твърде малко информация за подобни пътувания през този период. Знаем, че бъдещият български патриарх Йоаким посещава Атон, вероятно в самият край на ХІІ – нач. на ХІІІ в. След завръщането си се установява в скалните обители край днешното с. Иваново, Русенско. Тук основава манастир с подкрепата на цар Иван Асен ІІ. През 1234 г. той посещава Никея като пратеник на българския владетел. Тогава той е въздигнат в сан архиепископ на българската църква. Следващата година отново посещава Никея, където вече получава патриаршески сан.
За ХІV в. имаме много повече сведения за пътувания на монаси. Веднага изпъква едно твърде важно обстоятелство – всички известни данни са свързани с монасите-исихасти, пребивавали повече или по-малко време в манастирите на св. Гриторий Синаит в Паарория. Това са св. Теодосий Търновски, св. Ромил Видински, Григорий Доброписец, Дионисий Дивни, Ромил др. Накратко ще опишем техните пътешествия, като и това на техният велик учител – св. Григорий Синаит.
Св. Григорий е роден в с. Кукул, областта Клазомене, в Мала Азия. При едно турско нападение той и семейството му били отведени в Лаодикия. Откупен от местните християни, отпътувал на о-в Кипър. Там се присъединил към един отшелник, от който получил монашеското расо. След това се отправил през Палестина към Синай, където се присъединил към монасите от манастира „Св. Вмц. Екатерина”. След няколко години св. Григорий извършил поклонение в Йерусалим, откъдето отпътувал към о-в Крит. Тук той се заселил в една пещера и се срещнал с отшелника Арсений, който го посветил в учението, което е известно като исихазъм. От Крит св. Григорий се отправил към Атон. След едно турско нападение отишъл в Солун; оттам се прехвърлил на о-в Хиос и минавайки през о-в Лесбос, накрая се установил в Константинопол. След 6 месеца той отплавал към Созопол, откъдето навлязъл в Парория и се поселил в планината Месомилеон. След неразбирателство с един от местните отшелници – монаха Амирали, св. Григорий се преместил на съседната планина – Катакекриомени. Последвалите няколко разбойнически нападения принудили светеца и учениците му да се върнат през Созопол в Константинопол, откъдето отпътували отново за Атон. След поредните турски набези те отново се завърнали през Адрианопол в планината Катакекриомени в Парория. Именно тук св. Григорий основал Велика лавра и три други манастира.
Св. Теодосий Търновски е бил от аристократичен род. Замонашил се е в Арчарския манастир „Св. Никола” край Видин. Оттам пребивава известно време в манастира „Св. Богородица” край Търново. Известно време той е в Червен, Русенско, откъдето се установява в манастира „Св. Богородица” край Сливен, известен като Епикерниев. Тук той разбрал за Синаитовия манастир и се присъединил към Парорийското монашеско братство. Два пъти е ходил до Търново, където лично се е срещал с цар Иван Александър, който оказал голяма подкрепа на Парорийските монаси. След смъртта на св. Григорий посещава отново Сливен, Атон, Верия и Константинопол. Оттук той отново отива в Епикерниевият манастир, откъдето се установява близо до Несебър. С финансовата подкрепа на цар Иван Александър той основава манастира в Кефаларево. Според повечето учени той се намира край днешното село Килифарево, на 13 км. от Велико Търново, но според други изследователи Кефаларево е някъде в Еминската планина. Оттук монахът отново се отправя към Константинопол, поканен от патриарх Калист, където завършва земния си път.
Св. Ромил Видински е роден във Видин. Родителите му не са искали той да стане монах и се опитали да го оженят насила. Поради това той избягал в Търново, където постъпил в манастира „Св. Богородица Одигитрия”. Вероятно след това е обиколил няколко Търновски манастира. Разбирайки за обителта на св. Григорий в Парория, той без колебание напуска Търново и се присъединява към Синаитовото братство. След известно време, следствие на разбойнически нападения, св. Ромил се установява в м. Монкре, на един ден път от Търново. Оттук отново отива в Парория, където живее в отшелничество, в съградена от него килия. След пет години, в които само в изключителни случаи е ходел до Синаитовия манастир, св. Ромил се връща в Монкре поради заплаха от турски нападения. Оттук той се установява в Атон, където отново се е местил няколко пъти, търсейки уединение. След 1371 г., когато турците разбиват Вълкашин и Углеша и пътя към Атон е отворен за тях, св. Ромил отива във Валона – дн. албански град Вльора. След един период на отшелничество той се установява в Сърбия, в манастира край Раваница, където умира.
Григорий Доброписец е ученик и автор на житието на св. Ромил, монах-исихаст като учителя си. Той е посетил заедно с него почти всички изброени места. Дионисий Дивни е известен от приписки и от жития, както и Ромил – ученик на св. Теодосий Търновски.
Излишно е, но все пак ще напомним, че почти всички изброени пътувания са извършени пеша. Посочените дотук данни показват едно невероятно движение на хора, жадуващи познанието на Бога. Прави впечатление, че пътуванията са провокирани от желанието да се чуе и изповядва новото учение – исихазма, чийто център на Балканите са манастирите на св. Григорий Синаит в Парория и Кефаларевския манастир на св. Теодосий. Само ще отбележим, че последната обител е привлякла множество монаси от Унгария, Сърбия, Влашко и Византия. А относно Парория ще цитираме Григорий Доброписец. В житието той посочва думите на св. Ромил че „Загорие (България) имало тялото, а Парорийската пустиня – душата му”.
Очаквайте следващата седмица продължение на темата с хипотези за местонахождението на Парорийската обител на св. Григорий Синаит
