„Прочетох статията „За малко в Богданово“, публикувана в миналия брой на „Десант“ и съм напълно съгласен с автора й, че селото си отива и старите алагюнци изчезват. Внуците им обаче по градовете остават. И те внуци ще имат. Какво трябва да запомнят те за дядовото си село?!
Това, че се е казвало Българско Алагюн, подсказва, че в него турци не са живеели. Най-старият документ, в който се среща неговото име, е от 1676 г. Това е данъчен
регистър, в който населеното място е записано със старотурското си име Ала гюин Ала. Според историците алагюнци са дошли тук от Западна България.
В първите векове на турското робство Алагюн е бил административен център, подобно на Айтос, Карнобат и Созопол. Така пише големият наш историк Христо Гандев в книгата си „Българската народност през ХV в.“ Като войнишко село, жителите му охранявали пътя от Варна за Истанбул. Алагюнци имали право да носят оръжие и вероятно са плащали по-ниски данъци. Това облекчавало до известна степен робския им живот и им давало възможност да имат по-висок материален бит от хората в другите български села. Затова и по съборите те се изявявали като по-добри борци.
В по-ново време жителите на това странджанско село са известни с уменията си да се веселят, да пеят и да играят. В района се знае, че ако хората искат да се наслаждават на истинско хоро, то трябва един алагюнчанин да го води и друг края му да поддържа.
Нека пожелаем на внуците им да запазят също като своите предци българското в себе си и да не забравят любимите народни песни на бабите и дядовците си“.
Желю Димитров
Бургас
