В историята на българския народ е имало много героични събития, които през вековете са очертали контурите на неговото безсмъртие, изградено от волята му да бъде свободен. В героичната ни летопис е имало множество съдбовни години, когато сме били изправяни пред ръба на гибелта под сянката на нечия робска зависимост и сме били заплашвани никога да не усетим вълшебната сладост на свободата.
Не ми дава мира въпросът какво би станало с нашата Родина, народност и нация, ако не бе настъпило Освобождението ни от турско иго на 3 март 1878 г.?! И докато Вазовият герой – слепият дядо Йоцо, сваля шапка и се просълзява от умиление и радост само при мисълта, че няма вече турци и че вече е настъпило „българското“, то в неговото вълнуващо поведение има нещо неотразимо, което ние днес сме длъжни да преоткрием в самите себе си и да го възкресим и запазим за идните поколения. Такива чувства неизменно обхващат всяко българско сърце, когато за първи път човек нагази тревата на свищовските хълмове и мислено се пренесе край бреговете на тихия бял Дунав, докато го преминават освободителите ни. Тук, в околностите на Текир дере и Тепе бунар, откъм източните брегове на Стария Свищов, върху билото на Братската могила като бели гълъби са накацали паметниците на загиналите руски войни и български доброволци.
Преминаването на Дунав от руската армия от Зимнич към Свищов е поверено на 14-та пехотна дивизия под командването на ген. Михаил Иванович Драгомиров. Съобразно плана, решавайки да обезвреди турския дунавски флот от 20 кораба, 77 оръдия и 26 транспортни машини, генералът прегрупирал войските. За дебаркирането на отсрещния бряг било определено устието на малката рекичка Текир дере, където противникът разполагал с незначителни сили. В Свищов се намирали 800 души пехота с една батарея, а до близкото село Вардим – 5 табора пехота с четири оръдия и 3 300 души... Драгомиров разпределил силите и обявил, че първи ще преминат 53 Волински полк, следван от 54 пехотен Мински полк със стрелковата бригада на дивизията, заедно с артилерията и казашките поделения, а 35 пехотен Брянски полк бил оставен да прикрива мястото на преминаването с 49 футови оръдия. Понтоните са съсредоточени зад остров Бужуреску, а артилерията с казаците – на самото пристанище в Зимнич. Във форсирането взимат участие и много българи в ролята на ротни и взводни командири, като баща и син Попинови – в Подолския полк; пропоршчик П. Стоянов – във Волинския полк; щабскапитан Антон Кожухаров – българин, руски възпитаник, загинал на свищовския бряг на 27 юни. Имало и много доброволци – български лодкари, между които и свищовските революционери Христо Бръчков, който изпращал пощенски разузнавателни гълъби в помощ на руските войски.
Преди форсирането на реката ген. Драгомиров произнася пламенна реч и заявява: „Братя, нас ни назначиха първи да извършим преминаването на Дунав. И помнете братя, че за нас нищо средно няма: или отвъд Дунава, или в Дунава... Отбой или отстъпление няма да се дава... Помнете, че докато делото не е довършено докрай, нищо не е направено. Ако срещнете неприятеля, ще го разбиете и ще се стремите да превземете Свищовските височини“.
Около 15 часа следобяд на 27 юни 1877 г. Заглъхнали и последните изстрели на бойното поле. Тръбите засвирили „Сбор“. Приближавайки към сборния пункт, генералът свалил шапката си и просълзен поздравил руските войски: „Благодаря! Чест и слава вам, братя! Чест и слава вам, деца на руската земя!“ В стройни редици като на парад победителите замарширували към Свищов, където били очаквани с трепет от жителите на града. „Българите в Свищов – пише по този повод Всеволд Гаршин – посрещнаха нашите войници с възторг и със сълзи. Малките деца се хвърляха на шиите им“.
Преминаването на Дунав от руската армия влиза във военната история като класическа операция и огромно постижение на военното изкуство. Тогавашният европейски печат отбелязва, че форсирането е извършено „неочаквано бързо, с изумителна енергия и с поразително изкуство“. „Не само турците не очаквали Дунав да бъде преминат тук, но и въобще никой не очакваше това. Това бе изненада дори и за висшите лица в армията“ – пише в дневника си един от кореспондентите, отразявали тези събития.
За българския народ настъпил дванадесетият час за освобождението му от петвековното турско иго. На османския поробител бил нанесен тежък морален удар, докато вестта от случилото развълнувала силно всяко градче, село и дом, до които достигнала. „Когато узнахме, че руснаците са преминали Дунав, не можехме да дойдем на себе си от обхваналата ни радост“ – пише капитан Петко войвода, който по това време се намира в Родопите.
Любопитен факт е, че в щурма на турските укрепления край Свищов участва и княз Николай Николаевич – младши, внук на руския император Николай І, който по чудо остава жив. Мундирът му е прострелян на четири места. За участието във форсирането на Дунав той е награден с орден „Св. Георги“, ІV степен. По-късно, като щабен офицер в отряда на княз Светополк Мирски, Николай Николаевич се включва в атаката на Шипченския проход откъм Габрово.
