В опита си да запази родовата памет доц. д- р Белчо Кръстев помества в книгата си „Село Драгоево” няколко разказа на Атанас Петров Авджиев, потомък на Васил Друмев. Разказите на дядо Атанас в по-голямата си част представляват записани спомени и носят интересни заглавия като например „Дядо Михал Узуна следи Одринската битка“.
Един от най-интересните истории в тази книга е озаглавена „Посрещането на
фронтоваците”, която по съдържание напомня много за Вазовия разказ „Иде ли”. Дядо Атанас представя посрещането на войниците в село Драгоево и срещата му с тях, от която така и не успява да научи нищо за трагичната съдба на баща си, въпреки че упорито разпитва за него. Майка му пък обикаля всички села в шуменско, а след това всички болници в София, но без успех.
Така горе долу се случва и с Вазовите герои в разказа „Иде ли”, но при него случката е изцяло художествена измислица, докато разказаното и записаното от Атанас Авджиев е преживяно лично от самия него.
Историята с написването на „Иде ли“ започва с преминаването на Иван Вазов през село Ветрен на път за Пирот. Писателят предприема това пътуване, когато през 1885 година по същия път българските войски са се предвижвали от турската за сръбската граница. Между ветренските доброволци не е имало войник с името Стоян Добров, както е записано във вазовия разказ. Удивително е, че наистина е имало човек с такова име, но той, макар че се е подложил на медицински преглед, не е бил взет за войник. За него се знае още, че по време на Априлското въстание е лежал в Одринската тъмница. Оказва се също така, че нито един от ветренските войници, общо на брой 45, не е загинал в Сръбско-българската война.
Така двете личности – Стоян Добров и бащата на Атанас Адвжиев, преплитат съдбата си на литературния фронт. Художествената измислица се изправя срещу реална човешка съдба, но и двете достатъчно осезателно внушават на читателя трагедията на войната и ужасите от нея.
