Името на Хелмут Карл Бернард граф фон Молтке (1880-1891) не е много познато у нас, но началникът на генералния щаб на пруската армия е добре известно по света.
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Той е признат за една от най-великите фигури на втората половина на ХІХ в.
В аналите на световната история генерал Молтке (към чието име се прибавя пояснението Старши, за да бъде разграничаван от ползващия се с лоша слава негов племенник Хелмут Йохан Лудвиг фон Молтке – командващия германската армия в началото на Първата световна война, б. а.), остава като създател на модерен за времето си нов метод за маневриране на армиите на бойното поле. Изтъкнатият военен стратег по стечение на обстоятелствата обвързва съдбата си и с нашата страна.
Южно от Силистра и до днес са съхранени величествените останки от крепостта „Меджиди табия”, която се явява част от османската фортификационна система и е била използвана по време на Кримската и Руско-турската война.
Тя е построена именно по плановете на Хелмут фон Молтке, който преди да поеме армейското командване, се е подвизавал като военен инженер. В строежа на съоръжението са взели участие около 300 българи – майстори от дряновско и местни каменоделци. По негов проект са изградени също крепостните съоръжения при възстановяването на крепостната стена на Варна. Той е създател и на първите планови скици на Несебърския полуостров и Несебър, които изготвя съвместно с Карл Финке.
Прусакът е владеел седем езика – немски, датски, английски, френски, италиански, испански и турски, и е известен с любовта си към музиката, поезията, изкуството, археологията и театъра, но най-вече със страстта си към историческите проучвания и пътешествия.
Именно неговите пътеписи от пътуването му из Югоизточна Европа през 1837 г., публикувани на следващата година при завръщането му в Берлин, го превръщат в литературна знаменитост. Любопитното е, че Молтке се проявява и като талантлив художник и илюстрира книгите си със собствени рисунки – пейзажи и портрети.
Престоя си в нашата страна генералът описва с особен възторг. „Що за чудесна страна е тази България! – възкликва той. – Всичко е зелено; склоновете на дълбоките долини са залесени с липи и две круши, широки ливади обгръщат потоците, разкошни ниви покриват равнините и даже обширните пространства от необработваема земя са декорирани с обилна трева.
Отделни дървета придават на страната особена прелест и хвърлят сянка върху светлозелената повърхнина. Низината на Дунав живо напомня за областта Десау. Селата са редки, но големи, защото още е рисковано да се живее в усамотени домакинства”.
В своя пътеписен дневник, озаглавен „Руско-турския поход в Европейска Турция”, фон Молтке споделя отново с вдъхновение впечатленията си от прехода си през Балкана. „Днес (21 май) преминахме Стара планина. Аз мисля, че седловината, през която минава пътят, се издига на по-малко от 300 стъпки над Габрово, гдето ние пренощувахме.
Проходите през Тюрингския лес ми се виждат по-високи, само че пътищата са тъй удобни, та човек не забелязва това. Наистина върховете на запад се издигат значително и са още покрити със сняг. От височината на острото било се открива широк поглед към хълмистата страна от България и още по-хубав към Румелийската страна с очарователната Казанлъшка долина.
Като на географска карта лежат там нивите, ливадите и селата, белите пътища и потоците, чието течение се познава по великолепните дървета...”
Особено силно генералът е поразен от изобилието на поточета и извори, на които и до днес е богата България. Той не пропуска да отбележи: „За водното богатство на тази страна едва ли може човек да има представа.
Аз намерих един извор по пътя, който шуртеше отвесно и след туй течеше като малък поток. Както и в Ломбардия, всички градини и ниви се напояват ежедневно от водите. Цялата страна изглежда, че има най-голямото благосъстояние и най-голямо плодородие”. Накрая пътешественикът обобщава:
Една действително обетована земя.
Що се отнася до природните описания на родината ни, с които са изпълнени страниците, посветени на пътуването му из нашите земи, уверено може да се твърди и надали някой ще оспори това, че те се доближават до най-великолепните образци на земеописанията, сътворени от изтъкнати наши поети и писатели. Съизмерим възторг и топли чувства бликат от творбите на Вазов и Славейков. И ние с изненада ги откриваме и в пътеписа на пруския генерал.
„Широките поля – пише той, – са покрити с високи колкото човек вълнуващи се житни ниви, ливадите – с безброй овчи и биволски стада. Небето е покрито с гъсти облаци, които се трупат около снежните върхове на планините и оросяват от време на време полята; в промеждутъка блещука палещото слънце, за да ги стопли отново. Въздухът е изпълнен с благоухания и тук това не е само образно, както обикновено се прави в описанията при пътешествия, а съвършено буквално”.
Молтке е така запленен от безкрайните розови градини, които тогава буквално са застилали от край до край просторната подбалканска долина, че посвещава специални любвеобилни пасажи от пътеписа си на това екзотично за европееца чудо:
„Казанлък е Кашмир на Европа, турският Гюлистан, страната на розите – неподправено възкликва той. – Това растение се обработва не както у нас – в саксии и градини, а в ниви и бразди, както картофите. Нищо не е по-приятно от това да си представи човек една такава розова градина. Ако някой живописец иска да ги изобрази, биха го обвинили в преувеличение.
Милиони, да, много милиони столисти растения са разпръснати по светлозеления губер на розовите градини, а при това сега може би само четвърт част от пъпките са разтворени.
Розата би ме отнесла към славея, но се боех да не се изгубя в областта на поетичното: „Един пътник трябва да се варди от ентусиазма, ако го има, и особено, ако го няма”! Аз искам само това да забележа, че човек не само тук вижда и мирише розите, но още ги и яде.
Варените розови листа в Турция (все пак по туй време България се намира в границите на Османската империя”, б.а.) са много любимо сладко, което се поднася с чаша прясна вода пред кафето – нещо, което аз бих могъл да препоръчам.
Тъй че в Казанлък се добива розово масло, което има тъй голяма цена. Даже в Цариград е доста трудно да си достави човек това масло. Нещо, което може да се разбере от обстоятелството, че там един драм струва 8, а тук, на самото място, 15 гроша. Аз си взех едно шише със себе си и тъй като бях принуден да яздя един ден със стъклото в джоба, осем дни миришех като роза”.
За съжаление притежателят на това несъмнено талантливо перо, направил кариера не в областта на литературата, а във военното дело. Своето издигане в тези среди той дължи преди всичко на шанса си да бъде назначен за първи адютант на принц Фридрих- Уйлям, впоследствие император Фридрих ІІІ, когото съпровожда в задграничните пътувания.
Освен изтъкнат военен теоретик, като военачалник Молтке излиза като победител от три европейски войни. Племенникът му Хелмут фон Молтке-младши обаче се проваля като военен и след първата си загуба още в началото на Първата световна война е разжалван.
Любопитна подробност е, че неговият внук – също Хелмут, е разстрелят през Втората световна война заради участието си в заговор за убийството на Хитлер.
През годините
3 юни 1927 г. — Дейци на ВМРО взривяват жп линията Скопие-Велес
3 юни 1395 г. — Умира цар Иван Шишман
3 юни 1773 г. — Умира Паисий Хилендарски
4 юни 1880 г. — Второто обикновено народно събрание на България приема закон, с който се създава националната валута лев = 100 стотинки = 1 френски франк
4 юни 1848 г. — Умира Неофит Бозвели
4 юни 1875 г. — Умира Иларион Макариополски
5 юни 1876 г. — В Браила е отпечатан първият брой на в. „Възраждане”
6 юни 1205 г. — Цар Калоян завладява Филипопол (дн. Пловдив)
6 юни 1876 г. — Четата на Таньо Стоянов води сражение в района на с. Хайдар (дн. Кардам) и Попово
6 юни 1913 г. — Главното командване на действащата българска армия се премества от Одрин в София
