Любопитни подробности изскочиха около биографията на полския министър на външните работи Радослав Сикорски,
който е бил военен кореспондент на английското издание „Спектейтър”при муджахидините в Афганистан. Това се разкри, след като руският представител в НАТО Дмитрий Рогозин помести на страницата си във „Фейсбук“ снимки на поляка, датирани от 1987 г., на които Сикорски е облечен в дрехи на муджахидин и с автомат „Калашников” на рамо.
Фотосите са съпроводени от закачливия текст: „Това е Сикорски – министър на външните работи на Полша. Интересно, колко ли от нашите е убил?”
Както се досещате, скандалът е пълен, а въпросната страница – обилно изписана с ругателства.
А повод за цялата история дава самият Сикорски с откровенията се пред в. „Литовски куриер”, пред който разказва следните свои спомени от Афганистан: „Нужен ти е „калаш” – внезапно ми предложиха.
Трудно бе да взема такова решение, нали бях журналист, а не войник, и поради това не трябваше да държа в ръце оръжие, но... Какъв смисъл имаше да се придържам към конвенциите, ако врагът абсолютно с никакви договори не се съобразяваше... Бях благодарен за оръжието.
Металът на автомата още не бе изтъркан и изписан с арабски лозунги, нито облепен със зелена лента. Година по-рано се научих да стрелям с автомат „Калашников”. Научих се да се прицелвам, научих се как трябва да го чистя, с други думи умеех всичко каквото трябва. Още повече, нито за секунда не бих се усъмнил дали да използвам автомата.
Ние всеки момент можеше да се сблъскаме с професионални убийци – десантчици или войници от съветския спецназ. Задачата им бе засада на вражеска територия. Такива задачи на редовите наборни войници не възлагаха. Ако самият аз не станех жертва на тези „специалисти”, без колебание веднага бих убил който и да е от тези бандити. Наборниците бяха друга история.
Повечето от тях бяха добри момчета, наплашени от своите командири. Познавах няколко такива...(....) Скоро ние щяхме да атакуваме съветски казарми. В дневника си съм записал, че след няколко месеца думите „ако загина” или „ако доживея до следващия ден” може да изглеждат смешни.
Но в този момент съвсем не ми беше смешно. Щяхме да атакуваме поста и скоро щяха да свистят куршуми. Най-вероятно някой от нас ще загине. На моите колене лежи „Калашников”. Оръжието ми придава спокойствие. Това бе война и аз имах оръжие.
В единия джоб имах карамелизиран бонбон, в другия граната, а на бедрото ми висеше манерка с вода. С нужното уважение почистих дулото на оръжието. Колкото до колана, той не ми бе стегнат. В сумката, закачена на него, се полюляваха 6 пълнителя по 30 патрона.
Още един пълнител сложих на автомата – би трябвало да ми стигнат. По време на нощната атака на казармата изстрелях три пълнителя, но както разбрах, напразно – всички куршуми само бяха изкъртили парченца от каменните плочи”.
Интересно, кой ли помогна на бъдещия министър да определи къде точно са отишли неговите куршуми – сигурно Хорейшо от „Местопрестъплението Маями”?
