Вселенски патриарх – българин опитва да обедини Църквата

Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net

 с български произход. Също толкова непопулярно е и обстоятелството, че един друг българин пък е избран за Вселенски патриарх в Константинопол.

Това става на 21 май в далечната 1416 година, а личността, заела този значим пост, е извънбрачният син на цар Иван Шишман от знатна ромейка, известен като Йофиф ІІ. Издигането му като Вселенски патриарх на православната църква, какъвто е той в продължение на 23 години – чак до смъртта си, не е случайно. Идеята е била чрез неговия избор да бъде скрепен съюза между византийската и българската аристокрация.

Преди това роденият през 1360 г. Йосиф ІІ е бил монах в Атон, като почти нищо не се знае за неговия живот преди появата му в Света гора. През 1939 г. той става митрополит на град Ефес в Западна Мала Азия. След като е избран за Константинополски патриарх, той се изявява като вдъхновен поддръжник на опитите на император Йоан VIII Палеолог за повторното обединение на Православната (Източната) и Римокатолическата (Западната) църкви.

Като Вселенски патриарх той остава в историята с участието си във Флорентинския събор. Първоначално той настоява форумът да се проведе в Константинопол, но под натиска на императора склонява това да стане във Флоренция. От страна на Източната църква за там Йосиф ІІ заминава в компанията на императора, 23 митрополити, делегати от Александрия, Антиохия, Йерусалим, много учени и теолози. Сред делегатите, които наброяват около 700 души, е и митрополитът на София Дионисий.

Във Флоренция патриархът е настанен в двореца Ferrantini.
По това време Византия е в тежко положение и е заплашена от турски нападения. В търсене на помощ император Йоан VIII Палеолог се обръща към папа Евгений ІV за помощ.

Папата се съгласява да му даде едно рамо, но поставя условието Православната църква да мине под върховенството на Светия престол. И тъкмо защото не всички са съгласни с това предложение, се свиква и въпросният събор, целта на който е да се изгладят противоречията и да се стигне до уния.

Първоначално заседанията на Събора се провеждат във Ферара. Още там патриархът-българин се проявява като много своенравна и горда личност. Както разказва в своята студия „Българите и Флорентинската уния от 1439 г.” доц. д-р Зарко Ждраков:

„Във Ферара, императорът бил отишъл два дена по-рано и съобщил на Йосиф ІІ, че като пристигне при папата, трябва да му целуне края на мантията, въпреки че Евгений ІV бил на 46 години, а не на 80 като нашия старец. Той бил целунал края на мантията, а дали е вярно, това е друг въпрос.

Италианците са направили изображение по тази тема. Йосиф не искал да слезе от кораба и казал, че никъде в Светото писание няма указание, че апостолите целуват мантията на свети Петър и  „ако патронът на Евгений ІV е свети Петър, то нашите са останалите апостоли”. Накрая папата кандисал и ги приел, само че по тъмно и гражданите не видели посрещането”.

От хрониките става известно, че Йосиф ІІ непрекъснато се карал с императора. Още като стигат до Италия, започва спор кой първи да слезе от кораба, кой първи да бъде посрещнат, на кое място да седнат в катедралния храм и пр. Заради тези разпри цяла седмица те не влизат в катедралата във Ферара, което остава в историографията като седмица на „войната на столовете”.

Освен това Вселенският патриарх поискал да му предоставят църква – втората по значение след епископската, за да проведе в нея литургии. Папата му отказал, след което Йосиф ІІ, въпреки преклонната си възраст, яхнал белия си кон и тръгнал по улиците на Ферара да благославя хората. Преди това, за да слезе от кораба, принудил дожа да украси корабите не с герба на Вселенската патриаршия с двуглавия орел на Палеолозите, а със щитове, върху които били изобразени емблемите на патриарха – шишмановските и асеневските!

Всичко това обаче доц. Ждраков оценя като излишни капризи и претенции на висшия сановник с българска кръв, но всъщност в случая патриархът е демонстрирал едно много достойно държание. Факт е, че неговата внезапна смърт причинява много тъга у присъстващите на Събора. Още повече той е бил един от най-яростните привърженици на обединението на двете църкви, въпреки че взима участие само в една малка част от работата на църковния събор.

Както вече споменахме, по това време Йосиф ІІ е доста стар и болен. Той умира два месеца след началото на Събора – на 10 юни 1439 г. Намерен е мъртъв в стаята си, като официалната причина за смъртта му е – поради старост. Погребан е с почести в Доминиканската църква „Санта Мария Новела” („Santa Maria Novella”) във Флоренция, в дясната част на трансепта (църковно-архитектурен елемент, допълнителен кораб), в близост до часовниковата кула.

Като на стената над гроба му е изографисан негов портрет във византийски стил, изобразяващ патриарха, застанал между два ангела. Средновековният надпис на латински до фреската гласи приблизително: „Аз, Йосиф, който съм велик архиепископ на Източната Църква, лежа тук. Вдъхновен от прекрасна любов, бих искал да видя, че култът в Европа е един и една е вярата.

Стигнах до Италия с един завет и под мое ръководство гръцката вяра е присъединена към римската. Не след дълго аз умрях и сега Флоренция ме държи. В този град, където светът след Съвета процъфтява. Бях толкова щастлив, че получих толкова важна длъжност през живота си и умирайки, моите молитви се изпълниха, бидейки със здрав ум”.

Освен този стенопис, Йосиф ІІ е изобразен и в т. нар. Капела на влъхвите в параклиса на Медичите във Флоренция в сцена, рисувана от прочутия флорентински художник Беноцо Гоцоли скоро след събитието, представяща влизането на византийските сановници  в града. Известни са и други негови портрети, дело на италиански майстори на четката. Ликът му може да бъде разпознат и върху бронзовата врата на базиликата „Свети Петър” в Рим.

В крайна сметка на Фераро-Флорентинския събор се достига до сключването на Уния, която официално обединява Източната и Западната църкви, въпреки че голяма част от духовенството недоволства от това, тъй като Византия склонява на редица отстъпки пред папата. Цариградската патриаршия загубва една част от епархиите в земите на останалите независими православни държави.

Договорката е папата да организира кръстоносен поход срещу османските турци, в замяна на което византийският император обещава да признае папата за духовен водач на своята държава. Папата уговаря унгаро-полския крал Владислав ІІІ Ягело и трансилванския войвода Янош Хуняди да поведат кръстоносците, но през 1444 г. те претърпяват поражение при Варна.

По този повод полякът, който загива в сражението с турците, започва да се нарича Владислав Варненчик. Едно десетилетие след унията Константинопол пада в ръцете на османците, а решенията на Флорентинския събор са отхвърлени от православните църкви, което отново довежда до разкол между източното и западното християнство. А доминирането на исляма окончателно слага край на възможностите за обединението им.

Въпреки това, името на внука на цар Иван Александър – българинът Йосиф ІІ, остава завинаги в аналите на Вселенската патриаршия, внушаващо и до днес респект и уважение.



В категории: История , Горещи новини