Държавните традиции при първите български владетели

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

 днес имаме достатъчно сигурни научни сведения за ранната история на прабългарите. Проучвания показват, че при образуването на прабългарския етнос участие са взели племена с угро-фински, тюркски и ирански произход. Това е станало вероятно в средите на хунския племенен съюз към ІІ – ІV в., когато прабългарите се обособили като отделен от хуните етнически елемент.

При движението си на запад, заедно с хуните, към прабългарите се присъединили и ираноезични племена от Източноевропейските степи като сармати и алани, като по този начин окончателно се образувала етническата основа на прабългарските племена. Обединяващата роля между ираноезичните и угорските племена е изиграла тюркската етническа група.

През ІV в. Западните хуни пресекли река Волга. През 375 г. те победили аланите и разгромили готския племенен съюз и за кратко време поставили под властта си земите от Волга до дн. Австрия. Това била най-великата степна империя, позната до този момент на жителите не само на Европа, но и на Азия.

Именно затова не е никак случайно, че прабългарите се смятали за наследник и приемник на политическото наследство именно на хуните. В Именника на българските владетели като първи канове са посочени именно Авитохол и Ирник – т.е., Атила и неговият трети син Ернах, благодарение на който хунският владетелски род продължил своето съществуване.

Считайки се за наследници на династията на Атила, прабългарските владетелски родове вероятно са имали предвид и своята висока позиция в рамките на Хунския съюз. Това се долавя от изворите, където прабългарските племена не са били наричани общо „хуни”, но с уточнение – „хуните - кутригури”, „хуните - оногури”, „хуните-българи”. Това е достатъчно доказателство, че прабългарите са били различни от хунските племена.

След средата на VІ в. в Източна Европа се появили нови степни воини – аварите и тюрките. Аварите били преките наследници на Източните хуни, които, за разлика от Западните, останали в степите на Северен Китай и Монголия. Тук аварите, чието истинско име е жуан-жуан, за кратко време създали едно държавно обединение от няколко степни племена.

Едно от тях било племето тюрк, което вдигнало бунт и прогонило аварите. За кратко време аварите се насочили на запад и създали свой каганат с център земите на дн. Унгария. Те поставили под контрол част от прабългарските племена, а друга част от тях тръгнала с аварите към Панония.

По същото време племето тюрк създало Тюркския каганат, който скоро се разделил на Западен и Източен. Владетелския род на тюрките бил Ашина. Според легендата първият тюрк бил момче, отгледано от вълчица – именно това животно било символът на рода Ашина. Западните тюрки достигнали Западното Черноморие към 570 г. Те поставили под властта си прабългарските племена, като за едното от тях – утигурите, самите тюрки изказвали възхищение от неговата смелост.

През 630-631 г. в Западния тюркски каганат избухнала вътрешна криза. Борбата се водела за престола на каганата между родовете Нушиби и Дулу. Нека си припомним, че великият кан Кубрат е първият български владетел от рода Дуло. Съвпадението едва ли е случайно. Вероятно Кубрат е бил в достатъчно силна позиция в самия род Дуло, за да отхвърли зависимостта си от Тюркския каганат и да се обяви за владетел на съвсем нова държава – Стара Велика България.

По същото време, през 631-632 г., починал аварският каган Боян. Това било началото на война за престола на Аварския каганат, която се водела между две групировки – аварска и прабългарска. Аварите победили, а оцелелите българи се оттеглили в земите на дн. Бавария.

И така, след всичко казано дотук следва, че прабългарите при идването си на Балканския полуостров вече са имали държавническа традиция и идеология, свързана пряко с най-великите степни империи, познати до този момент – империята на хуните и империята на тюрките.

Нещо повече, самият кан Кубрат бил от един от най-благородните тюркски родове, които водели борба за престола на Западнотюркския каганат. Затова не е никак случаен фактът, че трима от синовете на Кубрат – Кубер, Котраг и Аспарух, се решават с подвластните си племена да се преселят на хиляди километри разстояние, но да бъдат самостоятелни владетели на свои държави в духа на старите прабългарски държавни традиции.

В този смисъл трябва да тълкуваме и непоколебимостта на Аспарух и Кубер да се опълчат срещу най-силните европейски държави в момента – Византия и Аварският каганат, но да постигнат своите цели – обособяването на самостоятелните Дунавска България и Българската държава на Кубер в т.нар. Република Македония. Тези държавнически традиции са толкова силни, че дори прабългарите в рамките на Аварския каганат са имали самочувствието да претендират за престола на кагана през 631-632 г.

Историята на Първото българско царство показва, че тази стара традиция се запазва в пълна сила в земите на Българското Дунавско канство. През целия период на съществуването си кановете на Дунавска България са се считали за равнопоставени на византийските императори и са изисквали уважение и спазване на договорите без никакви компромиси. Нека припомним, че кан Тервел принуждава Византийската империя да сключи договор с България с клаузи за границите, търговията и пр. още през 716 г.

Нарушаването на този договор от страна на Византия води до войната през 756 – 774 г. Друга основна причина на войните между Византия и България е неспазването на друга договореност – изплащането на данъка от страна на Византия на българските владетели. Именно затова през 791 г. се стига до едно изключително кърваво стълкновение, в което побеждават българите.

Поводът за войната през 912 г. е бил същият – Византия отказва да плаща данъка си. Именно затова цар Симеон Велики започва една 14-годишна война, при която Византия е поставена на колене, като цялата й армия е унищожена в няколко битки с българите.

Изобщо митът за българската агресия и жестокост е твърде удобен за някои балкански историци, но е само мит. Истината е, че българските владетели никога не са започвали бойни действия срещу Византия с някаква агресивна цел. Обикновено Византия не си спазва договорите или без никакво предупреждение напада българските земи.

Примерите за това са много – при войните от 708, 774, 807 г. и др. От друга страна, българите никога не са се колебали да встъпят във война с Византия при подобни случаи. Но отново трябва да се уточни – това е било винаги като реакция на потърпевша страна.
Една от войните между Византия и България е твърде показателна за българската държавност през Ранното средновековие.

През 894 г. император Лъв VІ премества тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Това непровокирано с нищо действие накърнява изключително много българските търговски интереси. След като не успява да отмени това решение по дипломатически път, младият цар Симеон, тогава около 25-30–годишен и едва седнал на престола, не се поколебава да обяви война на Византия.

Войната продължава 3 години, като се намесват и маджарите и печенегите, и струва на България и Византия много жертви. Но това е война за защита на интерес и целта й се изпълнява.
Всичко казано дотук показва белезите на една твърде стара държавна традиция, която прабългарите донасят на Балканите.

Именно по този начин трябва да разбираме самочувствието на първите български владетели, благодарение на което България се превръща в първостепенен по важност фактор не само в балканската, но и в голямата европейска политика през Ранното средновековие.


В категории: История , Горещи новини