Ако трябва да се даде определение за Дойран, най-точно би било – град на кръстопът. Кръстопът на древни пътища и настоящи граници.
Автор: Иво Антонов експерт по войнишки паметници
Кръстопът на антични цивилизации и възрожденски възторг, кръстопът на историята и настоящето, кръстопът на религии и идеологии.
Преди век в Дойран, един от най-големите градове на южните Балкани, живеят близо 14 000 поданици на падишаха. Половината от тях са турци, другата половина – българи християни.
Застанал на важни исторически пътища още от времето, античният Тауриан преминава през древна Македония на Филип и Александър, през величието на Римската империя вече като Полин, за да се пренесе през вековете на Средновековието и достигне сериозен разцвет през Възраждането, вече като Дойран.
Космополитен по своя характер, градът става силен търговски и културен център.
Една от първите печатни книги е написана от полинеца Христофор Жефарович, изобразил първообраза на съвременния български герб. Под силно гръцко влияние българите в Полин получават добро за времето си образование и развиват умения в търговията и занаятите.
Гъркомани в началото, образовани и замогнали се обаче, те осъзнават своя национален идентитет и активно се включват в борбите за църковна и национална независимост. През 1848 г. българският дух побеждава в духовната крепост на Дойран – православната катедрала „Свети Илия”, която вече принадлежи на българската църковна община.
Блестящото бъдеще на този модерен и богат град е прекършено от алчността на бедни духом, но богати на агресия и злоба съседи – гърци и сърби. Фаталните и финални дни на Дойран започват в знойното лято на 1913 г. – 20 юни.
Четири тежко въоръжени гръцки дивизии напредват от току-що превзетия Кукуш с мечти да влезнат в София. Срещу тях са изправени двата полка на 3 бригада от 3 пехотна Балканска дивизия, водена от блестящия и перфектно подготвен бригаден командир полковник Коста Каварналиев.
Завършилият български и западни военни академии пълководец, герой от Балканската война, знае, че най-прекият път към столицата на родината минава през центъра на град Дойран, за да бъде заобиколена Беласица и през Струмица – направо в гръб на сражаващите се български дивизии при Криволак, Калиманци, Берово, Пехчево, Царево село, Брегалница. Каварналиев е решен да не допусне провала при Кукуш и ще брани Дойран до смърт.
Смъртта го настига от вражески снаряд на 23 юни 1913 г. заедно с повече от половината момчета от двата полка на балканци. Бригадата на Каварналиев обаче успява да удържи вероломния враг, докато другите части организирано се изтеглят и заемат своите нови позиции, без да бъдат разгромени и без да допуснат пъкленият гръцки план да се осъществи.
Жертва на кръвожадния завоевател обаче става Дойран, който е превзет и опустошен. Отмъщението на гърците е брутално. Почти цялото българско население на Дойран, което не е успяло да избяга, е изклано, а труповете се търкалят зловонно по улиците и сред руините на разграбените български къщи месеци наред.
Едва 4 000 оцелели дойрански жители заварва освободителната българска войска през късната есен на 1915 г., когато над старата часовникова кула отново се развява родният трибагреник.
Поучили се от опита на своите предци, бойците и командирите от 2 пехотна Тракийска дивизия и 9 пехотна Плевенска дивизия изграждат прочутото дойранско отбранително съоръжение, което остава ненадминато по своето инженерно съвършенство за времето на Първата световна война.
Този път срещу българите се изправя далеч по могъщ и подготвен противник – войските на световните империи Франция и Великобритания. Надменно пренебрежителни, френските пейзани и псевдоаристократи и английските докери, облечени в униформи, смятат, че лесно ще се справят с балканските „диваци”.
Тази надменност и височайша предопределеност коства живота на над 30 000 французи, англичани и гърци в следващите 3 години. Белокаменните кръстове на 3 000 български герои от Пловдив, Пазарджик, Плевен, Свищов, Ловеч, Троян, Пещера преграждат като стена стремежите на близки и далечни завоеватели.
Някак си символично над всички тях се извисява на малко хълмче гранитният паметник на полковник Каварналиев, построен от 9-а дивизия за спомен и прослава, но и за пример на подражание.
Един от многото герои на Дойранската епопея
е Михо Панов Миховски, от село Блъсничево, днес Румянцево, загинал през 1917 г. за обединението и величието на България. Думи, нищо не значещи днес, но животоопределящи тогава. С овехтяла снимка на белокаменен кръст и чертана на ръка карта, неговата правнучка Весела Манолова от София е твърдо решена да открие гроба на семейния и национален герой. Със смесени мисли и чувства, някак си символично, на 6 септември Весела пристига със своите близки край Дойранско езеро.
Историческият град Дойран не съществува повече от 95 години. На негово място, на границата на три държави, днес са разположени 3 селища – Стар Дойран (около 300 постоянни жители), Нов Дойран (около 1500 жители) в границите на БЮРМакедония и Неа Дойрани – незначително населено място в Гърция. Над тях доминира непристъпната Беласица, огледала се в спокойното кръгло огледало на Дойранското езеро.
На пръв поглед нищо не подсказва, че тук, сред това приглушено спокойствие, преди век са се разиграли драматични и кървави събития, белязани от омраза и мъст, но и от слава и героизъм. Тотален сблъсък между политическата враждебност и съседска алчност и стремежа към свобода и независимост.
През зимата, в края на 1916 г. 9 пехотна Плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов, започва поетапно да сменя 2 Тракийска дивизия. В мразовитите дни, за пръв път в живота си Михо Панов Миховски вижда спокойните води на Дойранското езеро и прочутия героичен Дойран. Михо е един от 35-те хиляди българи от 7-те полка на 9 дивизия, които ще запишат имената си със златни букви в българската и световна бойна история пред следващите 2 години.
Мисията на командирите, войниците и офицерите от 9 дивизия е да удържат всички атаки на вероломния враг от мъгливия Албион, който подобно на онези гърци от 1913 г. мечтае да марширува по жълтите павета на София. Михо Миховски също има своята задача като телеграфист в щаба на дивизията.
Атаките на многохилядните и отлично въоръжени войници на Антантата са особено стремителни през пролетта на 1917 г. В едно затишие, докато събира писмата на другарите си преди да замине в отпуска, Михо пада убит от английски снаряд. Другарите му го пренасят до последния му дом край Трите чешми, във военното гробище на 17 пехотен Доростолски полк, на няколко километра от село Чернище.
В Лондон вечно ще се помни датата 18 септември 1918 г., когато непобедените до тогава елитни лондонски и уелски дивизии – общо 4 на брой, заедно с 2 гръцки и френска тежка артилерия претърпяват едно от най-големите поражения на Британската корона през Първата световна война.
По ирония, в края на септември се прибира реколтата... българските оръдия и картечници косят като на жътва гъстите колони. От една английска бригада – 2 полка, в базата се връщат едва 19 тежко ранени. Погромът е катастрофален. Само пред окопите на един от българските полкове са преброени над 3000 трупа, а общо 11 680 англичани оставят костите си по дойранските камъняци.
От другата страна на езерото двете гръцки дивизии – Критската и Серската, нападат срещу Беласица, където ги чакат картечниците и оръдията на 11 пехотна Македонска дивизия. Малцина се връщат живи, за да погребат месеци след това овъглените останки на хиляди убити гърци.
След този срамен погром остатъците от разбитата колониална армия и техните съюзници бързат да събират багажа, а параходите в солунското пристанище вече загряват котлите, докато загубилите едва 500 другари български юнаци и техният славен командир генерал-майор Владимир Вазов очакват заповед за настъпление и освобождаване на Солун.
Вместо това, на 20 септември вечерта се получава заповед за... отстъпление. След първоначалния шок следва отрезвяването – като черен грозен гарван долита вестта за пробива при Добро поле. Краят на войната и мечтите е близо. Пътят към родните места е тежък, но не от физически несгоди, а от тежкото чувство за загубените мечти на победените победители.
Малка група рибари още през далечната 1924 г. плахо се връщат по родните си места и основават край брега на езерото бедното рибарско село, наречено Нов Дойран, на няколко километра от стария съсипан град – призрак. От стария Дойран са оцелели едва няколко сгради, и то в руини – черквата „Свети Илия”, преполовената Часовникова кула и турската баня – Хамам, както и старото училище.
Стари Дойран пък се превръща в оживен курорт за бедни югославски работници. Сръбски колонисти от вътрешността са заселени край близката граница. На югоизток от селото се намират следите от две български военни гробища от Първата световна война. В едното от тях е погребан Михо Панов Миховски от с. Румянцево.
Днес те представляват непроходима джунгла от тръни и храсталаци. Долна мародерска ръка е изпотрошила кръстовете и осквернила гробовете. „Диви копачи” (иманяри) наричат местните тези диваци с кирки, дръзнали да нарушат вечното спокойствие на героите.
Усърдието, с което е трошено и ровено, показва една пределна мотивация не само за пари, но и за погром над спомена за някогашното величие на Българската армия, разгромила армиите на световните империи и съседните завоеватели в защита на българския народ и българската земя.
Весела така и не намира гроба на своя прадядо Михо, но се докосва до местата, където той и неговите другари прославиха родината завинаги. Един ден гробовете ще бъдат почистени, гъсталаците изсечени и героите почетени. Ще бъде намерен и гробът на Михо Панов Миховски. Един ден, когато България е отново в състояние да пази и тачи спомена за своето величие и да се изправи срещу големите в отстояване на своите интереси.
