Българското бранно умение или Бу вей

Автор: Веселин Милев старши инструктор

на различните народи, характерни със своя бит и култура –  Капуейра, славяно-планинска борба, руският юмручен бой, бойното умение на американските индианци, Панкратион, българските бранни умения и много други.

В последните години сред любителите на бойните изкуства у нас се забелязва повишен интерес към българското бранно умение Вей, към неговата дълбока философия, мъдрост и висока бойна ефективност. За съжаление на този етап то е все още не много познато и достъпно за масовия любител на бойните изкуства.

Навярно всеки българин знае своята стара и славна история, но на много малка част от хората е известно, че най-старата родина на прабългарите се е намирала в сърцето на Азия, в земите около планинската верига Тиан шан. Един от най-високите и могъщи върхове на тази планина и до днес носи името Кан Тенгри.

За праотците ни този величествен връх е бил символ на могъщество и величие на техния върховен бог Тангра, който е олицетворявал небето като извор на божествена благодат, като източник на жизнени сили в природата: светлина, въздух, вода и огън. Редица археологически находки, открити в планината Тиан шан, датиращи от 1500 г. пр.н.е., като керамика и скални фрески, също така и съдове от периода 700 г. пр.н.е., показват развитието на бойните изкуства на различните народи, които са обитавали тези земи.

През този период държавата на прабългарите е граничела с древни държави и народи като Индия, Тибет, Китай и Монголия. Те обменяли не само бит и култура, но и военни умения, което проличава най-добре във военно-административно отношение, където войната е била издигната в най-висш принцип на живот при войнствените прабългари.

През онези далечни времена те са били част от така наречения хунски съюз. Самото наименование на този племенен съюз от сродни племена в превод от старокитайски (хун-ну) буквално означава „зъл бездомник“, което ни подсказва техния начин на живот. Хунските племена са били страшилище за китайските провинции, които в повечето случаи били беззащитни срещу техните внезапни и опустошителни нашествия. За да се защити от набезите на хуни и прабългари, китайската империя построява Великата китайска стена, която и до днес напомня за далечното присъствие на нашите праотци по тези земи.

По-късно около Новата ера Европа също изпитва на гърба си бранното умение на хуни, скити и прабългари. Със своето идване на Балканския полуостров нашите праотци донасят една от най-развитите за своето време военна организация и култура, чрез която не само се установяваме на Балканския полуостров, но и принуждаваме тогавашната Византийска империя да ни признае за държава.

Военната мощ на прабългарите се дължала не само на голямото многообразие на техните военни части, но и на техните бранни умения, чрез които в ръкопашния бой са побеждавали своите врагове. Тези бойни успехи на прабългари срещу многобройни противници не са били никак случайни.

Във византийските средновековни хроники се споменава, че прабългарите, за разлика от славяните, ежедневно са практикували в мирно време различни бойни похвати на бранното изкуство, което съдържало в себе си следните военни умения:  перфектно яздене на кон; точна стрелба с лък; майсторско боравене с копие, сабя и меч; мятане на нож, топор, ласо и аркан; борба (барба /бар означава победа, т.е. умение за победа) с ръце и тяло.

Повечето от специалистите по бойни изкуства у нас са на мнение, че бранното умение на прабългарските воини в своя древен облик е било от типа хватово-ударно умение. Те наистина имат изградено становище не само от направените археологически разкопки в планината Тиан шан, но също така и в земите на Волжко- Камска България. Сведения за бранното умение на прабългарските воини намираме във византийските средновековни хроники и старинни рисунки.

В автентична илюстрация към менологията на византийския император Василий II например се вижда как прабългарски воин е приложил ключов хват от българското бранно умение срещу своя противник. Самото заключване на ставата около китката много наподобява ключовите техники на китайското „Чин на“ и японското „Джу джутсу“, което ни навежда на мисълта, че прабългарите още от древността са имали сериозни познания не само от ударните техники, но и от уменията да се обездвижва тялото на противника посредством болезнени похвати.

Какво е било бойното изкуство на древните българи е трудно да се узнае в неговата пълнота. Но може с увереност да се твърди, че сме имали такива системи, които по пътя на времето и историята са се вплели дълбоко в българския фолклор и мироглед. Това, което се е запазило като знание до момента, са откъслечните негови форми, които са се преплели в старите народни танци, игри и военни гимнастики (упражнения).

Според някои историци българските бойни изкуства датират отпреди основаването на нашата държава, а според други в по-голямата си част са от времената след нейното основаване... На базата на материалите, които съм проучвал, моето мнение е, че българските бойни умения са се усъвършенствали поради изключителното многообразие от условия и атаки, на които са били изложени нашите воини.

Така те са придобили стил, съчетаващ силен дух с изключително интелигентни и гъвкави тактики. Тези тактики били прости, практични, смъртоносни и удобни за прилагане при всякакви обстоятелства срещу всеки враг. Освен това те не били ограничавани от строги правила, свързани със сражение или структура, което ги разграничавало от повечето други бойни изкуства.

След падането на Българската държава под османска власт, въоръжената съпротива в лицето на хайдушките чети и дружини е била меко казано слаба и стихийна. Занизват се векове на робски страдания: разруха на крепости, градове и села. През тези векове на тежко робство и страдание българските манастири са били последната държавна институция, която е поела основните функции за продължение на българската държавност.

В тези трудно достъпни обители, далеч от погледа на турската власт, българското бранно (военно) умение непрекъснато се е усъвършенствало от военния опит на българските воеводи и хайдути. Много от тях са оставали на служба като манастирска охрана (т. нар. пандури). В някой от тези манастири и до днес се пазят въоръжението, спомените, писани и неписани легенди за стоическата отбрана на тези манастири. През този период в манастирите не случайно започват да се рисуват изображения на светци с оръжие.

Неоспорим факт е, че именно там бойното умение на българите е съчетало в още в по-голяма дълбочина християнската философия на православните ни монаси в лицето на исихазма. От този плодороден обмен и стремеж към свобода на българския народ се ражда една интересна структура. Добре подготвени монаси, достигнали телесна и духовна зрелост, започват да събират такси и доброволни пожертвувания за своите манастири.

Таксидиотската служба е най-разпространена по времето на Османското владичество и най-вече през Възраждането. Обикаляйки страната, таксидиотите изграждат мрежа от метоси и училища, в които разпространяват сред българския народ и бойни умения под формата на военна гимнастика за физическо и духовно укрепване.

Ярък пример за това са създадените от Васил Левски гимнастически дружини, наречени „тайно братство“, чрез които Апостолът на свободата подготвя младежите за борба против поробителя. След освобождението на България тази духовна структура се влива в българската армия и става известна като т. нар. военно духовенство.

След освобождението на Княжество България новосформираното правителство кани спортни педагози, военни специалисти и експерти от чужбина за всеобща военна подготовка на българския народ, целяща съединението на България. Старите гимнастическите дружини прерастват в юнашки дружества, които обхващат територията на цялата страна.

Именно в тях бранното умение на българите се обогатява и в голяма степен доразвива и усъвършенства, вливайки в себе си западните бойни системи и традиции (френски бокс, британски бокс, батон, фехтовка и т.н). Не случайно военната гимнастика, която швейцарецът Луи Айер преподавал,  нарекъл „българска“, тъй като била разработена въз основата на българските народни традиции.

Гимнастическите дружества просъществуват почти половин век и за жалост са унищожени непосредствено след 1944 г. от комунистическата власт, а по-късно са изцяло изкоренени от съзнанието и културата на последните няколко поколения българи.

След падането на комунистическия режим през 1989 г. отново бе подета идеята за възстановяването и възраждането на българското бойно изкуство като физическа система за духовно развитие. В незнанието си за съществуването на старото бранно умение, някои родолюбиви българи обърнаха поглед към източните бойни изкуства, върху които положиха основите на български бойни системи и стилове за възраждане на българския боен дух и самочувствие на българите, като свободен български бокс (Българско бойно майсторство/ умение), Да Дао, Прабос, Булкемпо...

Бу вей е съвременно бранно умение, съградено въз основа на старинните български народни танци (военни игри и умения) и древната българска духовна култура, отразяваща в себе си православния християнски дух и философия в лицето на исихазма. То съдържа особена структура от „свръзки“, които се заучават поотделно, а после се свързват в безкрайни верижни комбинации от удари с ръце и начини за поемането им.

Използват се прости стъпки, които се съдържат в народните ни танци. Работи се изключително по двойки или тройки с кръгов маниер на подаване на ударите и ритниците. Основата в Бу вей се получава чрез много самостоятелна работа с тояга (сопа). Стилът с тояга е напълно самобитен. Ударната работа с ръце е напълно автентична и се основава на виждането за работата с тояга и приложението й в боя с празни ръце.



В категории: История , Горещи новини