Два месеца от войната тук е пребивавала Главната квартира на руското командване. Военни действия не са се водили, но е имало полева болница, в която от раните си са починали 3000 руски воини
03 Март 2012, Събота
Отляво се издига могилата с леко килнато отгоре й оръдие и стоплила костите на близо 3000 погребани тук.
Няколко плочи и нито едно име, но могилата бучи. Със сигурност. Кои са тези отдолу, вече никога няма да узнаем - нисшите чинове на онази далечна, често пъти оплювана, поставяна под съмнение война от 1877 година.
Долу, под хълма, е село Горна Студена. Някога тук е била щабквартирата на руския император. Било е доста пренаселено от желаещите да са под ръка, когато са се пишели победните релации, раздавали са се ордени и златни саби. Но думата ми не е за онази война на патоса, а за другата, която е недобре планирана, армията е зле осигурена, търгашите снабдители са по-безпощадни от вражеския куршум.
Войната на Донат и трите хиляди от могилата “Под булото на тайната полевият щаб не дава за нищо и на никого никакви указания, нито един от главните органи на полевото управление не знае плана за действие и намеренията на главнокомандващия”, отбелязва военният министър Милютин.
А намеренията са за една бърза и победоносна война. И, обратно, преди да е станало късно. Все пак и братовчедите с корони из цяла Европа са казали: бийте се, но с мярка. Така и се воюва - прибързано и показно. Донат и онези 3000 от могилата в Горна Студена го знаят най-добре. Ако човек погледне какво са писали хора мислещи, ще се зачуди как е спечелена тази война.
“Изобщо настроението ни е самоуверено, всички са убедени, че войната ще завърши с един удар и към септември всички ще си бъдем у дома… Главната квартира изумява с многобройността на лутащи се търтеи.” Това пише полковник Михаил Газенкампф, който води официалния дневник на армията.
Граф Игнатиев е още по-лаконичен: “...Въпросът се превръща в проста задача: колко човешки чела са нужни, за да се разбие стена с известна дебелина? Липсва военно изкуство. Ако противникът се преодолява, то това става единствено благодарение на доблестта, беззаветната храброст и удивителната издръжливост на обикновения руски войник.”
А този обикновен руски войник води мизерно съществуване, за ранените не достигат легла, медикаменти и помощи. Оцелелите тропат на портите на българските селяни за къшей хляб, мръзнат, а умрелите от болести са 4 пъти повече от убитите в сраженията.
Снабдяването на армията е дадено на частната фирма “Грегер, Гервиц и Коган”, която вижда във войната идеален начин да натрупа състояние. И го прави. Общо разходите за войната са около 1,1 милиарда рубли (два военни бюджета), от които фирмата иска близо 100 милиона. Намазват не само те, но и техните доставчици, сред които личат и български фамилии.
Още в Румъния армията се влачи с 10 километра на ден заради липсата на фураж и храна, но пък румънците са доволни - те искат за преминаването през кралството по 4 рубли за кон и 50 копейки за войник.
Безхаберието продължава и от тази страна на реката. “Унивам, като гледам безсмисленото разхищение на местните средства на България, пише граф Игнатиев… - Предвиждам, че ще ни се наложи да гладуваме, а и българите ще уморим от глад.”
Галетите, които се доставят, са с такова ниско качество, че се налага да ги чупят с камък, а войниците предпочитат трофейните.
Ботушите на частите на зимна Шипка са с брезова кора вместо кожа на петата и хората носят български навои. Не всички. В 24-та дивизия ги забраняват и тя губи за месец измръзнали 3835 души! Така и наричат дивизията - “замръзналата”. За същата тази Шипка, където се решава изходът от войната, картите са намерени едва след битката, след като вече се “посрамихме” - по Газенкампф и по сведенията от чуждите кореспонденти, акредитирани към Главното командване.
Бързата победа е забравена бързо и започва да се мисли за мир - какъвто и да е той. Самият главнокомандващ след третата некадърно организирана атака на Плевен е толкова разстроен, а може би и обиден на загиналите, че обявява на военния министър: “Трябва да се признае, че сегашната кампания не ни се удаде… Ако смятате за възможно, поемайте командването, а мен моля да ме уволните.”
...После? После идва разгромът край Стара Загора и тройният провал край Плевен, за да “настъпи разочарование от българите, както пише Газенкампф, от най-висшите сфери до обикновените войници. Първо, няма го онова прословуто разорение, а напротив, такова благосъстояние, което за руския селянин е далеч като звездите. Второ, очакванията за активно участие на българите не се оправдаха... нито един човек не постъпи за попълнение на съществуващите шест дружини.”
Граф Игнатиев отбелязва: “Българите често ни компрометират”, а Достоевски пише: „Ние знаем, че ще бъдат неблагодарни, но въпреки това трябва да ги освободим”.
Историята е история, защото дори и забравена, вече е написана
Така както не може да се отрече, че тя носи лишения и още по-голяма мизерия за освободителите. Онези, които тръгват към Балкана по зова на сърцето си - да се бият за чуждата свобода без самите да са свободни. Неслучайно един от руските съвременници пише, че са направили довчерашните роби граждани, а самите те са се върнали у дома си каквито са били - роби. А мечтата им за Търновска конституция си остава несбъдната.
Така както не може да се отрече, че 67 772 от тях са паднали тук за нашата свобода. Защото без тази война щяхме да си останем роби - с желязна църква в Цариград, кантори в Египет и фесове на главите. Прощай, Донат!
