Портрет на Олга Скобелева, рисуван от художника Владимир Хау през 1842 г.
03 Март 2012, Събота
Името и делото на генерал Скобелев в общи линии е познато на всеки българин. Малко известен обаче е фактът, че неговата майка
Автор: Янко Иванов
Олга Николаевна също оставя следа в нашата история.
След смъртта на съпруга си през 1879 г. – вторият по ред генерал в рода Скобелеви – Дмитрий Иванович, баща на Белия генерал, Олга се отправя към Балканите, където се посвещава в помощ на болните и ранените и оглавява българския отдел на Червения кръст.
Скобелева полага усилия, за да облекчи страданията на народа ни, които той понася от военните действия. За тази цел тя основава в Пловдив приют за 250 сираци, чиито родители са убити от башибозуците и черкезите.
Такива приюти и училища рускинята организира и в още няколко български града. Немалко средства тя дава и на организациите, които снабдяват по това време болниците и лазаретите в България и Източна Румелия. Тази нейна широкомащабна благотворителност й спечелват голяма популярност сред балканските народи.
Олга планира да учреди и образцово селскостопанско училище и църква в памет на съпруга си на територията на Румелия, но нелепата й смърт оставя неосъществено това нейно намерение. Преди това обаче тя става един от инициаторите за изграждането на храм-паметника край град Шипка (известен днес като руската църква „Рождество Христово“) и заедно с бившия руски посланик в Цариград граф Игнатиев, неговата съпруга и още няколко лица отправя призив към целия руски народ да даде лептата си за неговото построяване.
Животът на тази смела, състрадателна и благородна жена е отнет насилствено близо до Чирпан от разбойници, които я нападат с цел грабеж в нощта на 6 юни 1880 г., докато тя пътува с малка свита, за да огледа околностите на Пловдив. Начело на тази шайка стои руският поручик, ординарец на Скобелев и капитан на румелийската полиция Алексей Узатис. На мястото на грозното убийство на Олга Скобелева Пловдивският (тогава Филипополски) градски съвет поставя паметник.
Според Доброхотов, който събира материали за фамилията Скобелеви, бившият служител на Белия генерал не е знаел кого напада шайката му, иначе не би извършил това злодеяние. И след като узнава каква точно я е свършил, си тегли сам куршума.
Съществува и друга версия, чийто автор е генерал-лейтенант Иван Винаров. В сп. „Българска жена“ от 1964 г. той публикува статия, в която излага мнението си, че някому е било изгодно да прекрати нейната полезна за българските деца и граждани дейност, защото благодарение на нея още повече се увеличавала любовта на народа ни към руските освободители.
