Българите-разузнавачи в Руско-турската война

Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net

В интервюто си в предишния брой на „Десант” доц. Пламен Павлов обърна внимание върху значителния принос на българските разузнавачи за победата в Руско-турската война. Благодарение на техните сведения руското командване е разполагало с данни за „всички възможни пътеки, пътечки, проходи” на наша територия, за които противникът е нямал никаква представа, въпреки че владее земите ни векове наред.

Известен факт например е, че при срещата си с ген. Гурко прославеният български войвода Панайот Хитов му предоставя ценни разузнавателни сведения за Хаимбоазкия проход, който турците считат за непроходим и затова го пазят твърде слабо. На тяхна база руският генерал решава да премине през него, а не през добре охранявания Шипченски проход. Предвождането на предния отряд при преминаването му е доверено на българина хаджи Стою.

Основавайки се на опита си от предишните войни с Турция, при които жертвоготовността на българското население в голяма степен е помагала за успехите на руснаците, те решават да създадат широка разузнавателна мрежа с участието на нашенци. За тази цел през октомври 1876 г. по заповед на руския Генерален щаб в Румъния със задача да събере данни за разположените на Балканите турски войски е изпратен българинът Иван Кишелски.

Подобна мисия той изпълнява и в продължение на 7 месеца по време на Кримската война, в която участва като доброволец и преводач в главния щаб, след което остава на руска военна служба. През 1866 г. е завеждащ славянските въпроси към командването на Одеския военен окръг и достига до чин генерал-майор. Той е първият българин, който достига до чин генерал в руската армия.

По този повод д-р Васил Ст. Берон му изпраща по Христо Македонски писмо, в което пише: „Научих се как си произведен на висок чин генерал. Като ти честитя от сърце, желая да стигнем ония дни, кога[то] България, милото наше отечество, освободена от Дунава до Бяло море, от Адриатика до Понтат да ти даде първия чин на български фелдмаршал”.

Иван Кишелски остава в пантеона на видните български обществено-политически деятели от епохата на Възраждането със своята собствена политическа програма за Освобождението на България, която нарича „Проект на безсмъртното общество”.
Той е автор и на първата българска военна книга, озаглавена „Ръководство за успешен бой с турците”, издадена в Букурещ през 1876 г. и отпечатана в печатницата на в. „Стара планина”.

В годините след Освобождението генералът известно време е губернатор във Видин и Добрич, след което измества седалището си във Варна.

След като е отзован от Балканите в Русия за изпълнението на друга задача, на негово място като разузнавач в нашата страна е изпратен Тодор Велков – баща на бъдещата българска писателка Ана Карима. Иначе роден в Шумен, той емигрира в Бесарабия, а по-късно със съдействието на граф Игнатиев се заселва в украинския град Бердянск.

Когато избухва Сръбско-турската война, Велков се записва доброволец и повежда отряд от 240 бойци, обединени в ІV Българска чета, известна като „Централно българско братство”, с която се сражава в боевете при Делиград, Гредетин, Алексанац и Джунис. Голяма част от четниците са от средите на интелигенцията, студенти и гимназисти.

В неговата дружина е зачислен и бесарабският българин Павел Панов – брат на сражавалия се в 1-ва рота на Българското опълчение Олимпий Панов, който пък  заради проявения си героизъм при боевете край Стара Загора и Шипка е отличен с Георгиевски кръст.

При организирането на разузнавателна мрежа у нас, той подпомага руското командване със сведения и описания на турски военни обекти, а по време на самата Руско-турска война служи като разузнавач и преводач към щаба на VIII-а Кавалерийска дивизия и XIII-и Армейски корпус.

Благодарение на българските разузнавачи руснаците се снабдяват с безценни подробни данни за числеността, въоръжението и разположението на турските войски
В самото начало на военните действия най-важно е било да се установи кое е най-подходящото място да се форсира Дунава. Тук помощта на нашите разузнавачи е неоценима.

Според подадената от тях информация най-слабо укрепен от турците е районът около Никопол и Свищов. Тодор Велков установява връзка с друг български разузнавач – Христо Бръчков, с когото заедно организират своеобразна съобщителна служба, като с помощта на пощенски гълъби предават информация между двата бряга на Дунав.

Те докладват, че турците край Свищов разполагат с 450 пехотинци, 120 кавалеристи и 6 крепостни оръдия. Така този град край голямата европейска река става първият в България, който с радост посреща руските освободители.

Лоцман на първия сал, който потегля при десанта при Свищов, е българин. Христо Бръчков и Тодор Великов са също качени на два от десантните понтони. Крилата остава фразата, която Бръчков изрича в отговор на запитването от страна на руснаците за това какво заплащане ще иска за организираната от него гълъбова поща. Гордият нашенец изрича: „Българите не ходят за пари, те ходят за отечеството”.

Началото на рода Бръчкови е поставено през 1775 г., когато от хърватския остров Брач край Елена пристига българинът Иван Бръчков, който създава там махала, която и до днес носи фамилното име на рода – Бръчковци. Неговият внук Христо Цонев Бръчков е един от най-заможните българи, които дават средства за издръжката на Ботевата чета и Опълчението, а по-късно подпомага и за създаването на Софийския университет от неговите партньори братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Той поддържа близки отношения с Васил Левски, Раковски, Христо Ботев, Любен Каравелов и ген. Паренсов и лично взима участие във Втората българска легия и подкрепя делото на Дякона.
Самият Паренсов провежда седеммесечно разузнаване на силите и разположението на турската армия, пътувайки тайно из България и Румъния, при което дори временно е арестуван в Русе от турската жандармерия.

След преминаването на Дунав той е назначен за началник на щаба на Кавказката дивизия и взима участие в боевете при Плевен и Шипка. През 1879 г. руският генерал е зачислен на служба в българската войска и е назначен за военен министър на България. Напуска страната ни заради разминаването на политическите му възгледи с тези на княз Батемберг.

Специална разузнавателна група оглавява и българинът Григор Начович, който по време на войната е на служба в руското Главно командване. След Освобождението той е министър в няколко български правителства, а през 1896 г. е избран за кмет на София.

Не само българите, но и голяма част от местното население с арменски произход осигурява ценна информация на руското командване.  Много ценни за него се оказват подробните топографски описания на различни местности и данни за дислокацията, броя и транспортните средства на турците, доставяни от българина Тодор Младенов и арменеца Гарабед Вохсанян.

Началник щаба на действащата армия ген. Цимерман споделя, че е получил сведения за Варненската и Шуменската крепости в навечерието на подписването на Санстефанския договор от арменския кореспондент на един френски вестник в Цариград. В тях той съобщава броя на башибозуците и черкезите и информира за недостига на провизии и фураж във Варненската крепост, а също и за тежката епидемиологична обстановка в тези райони.

Емигрантът във Варна Еранос Ераносян, работейки по това време като телеграфист в Балчик, разбира за предстоящото клане в Каварна, успява да предупреди опълченците и самият той взима участие в битката.

Още по-величав е подвигът на Ованес Саваджиян, който пък е бил началник на гарата в Пазарджик. Командващият турските войски в района му заповядва да запита по телеграфа да разруши ли града и избие населението или да отстъпи. Арменецът, разбирайки че никой, освен него, не владее морзовата азбука, своеволно променя текста на отговора и предава: „Да се отстъпи без огън и меч”. С тази своя безумно смела постъпка Саваджиян спасява града от турския ятаган.

Несъмнено българите-разузнавачи, редом с руснаците и представителите на другите нации, сражавали се за нашето освобождение, имат важен принос в разгрома на Османската империя и успешното приключване на Руско-турската война преди 134 години. Не случайно в един свой доклад от 24 април 1877 г. руският военен аташе в Лондон Горлов съобщава: „Англичаните много се страхуват от съдействието на българите на нашата армия... особено в турския тил”. И очевидно тези опасения са били напълно основателни.




В категории: История , Горещи новини