Български войски в очакване на заповед за атака на Одрин
16 Март 2012, Петък
Хронология на събитията, случили се край Марица преди 99 години
Автор: Георги Ваташки
Българските войски достигат разположения близо до границата Одрин още в първите дни на Балканската война. След османските поражения Лозенградската и Люлебургазка-Бунархисарската операция през октомври 1912 г. градът е напълно обкръжен и откъснат от основните османски сили.
Първоначално обсадата е поета от Осма пехотна тунджанска дивизия и няколко спомагателни части от Втора армия под общото командване на генерал-лейтенант Никола Иванов.
9 януари 1913 г. – Генерал Георги Вазов е назначен за командващ щурмуването на Одринската крепост.
3 февруари 1913 г. – Военните действия са подновени при изключително тежки атмосферни условия – температури до минус 18 градуса и близо двуметрови снежни преспи. Някои от часовите получават измръзвания и са им ампутирани пръстите.
Поради липсата на коне българската артилерия се снабдява с волски впрягове, които изминават разстоянието от снабдителната база през блатистата наводнена от Марица равнина до фронта за 6 дни с товар от най-много шест снаряда на впряг. Недостигът на топло облекло и гориво вади от строя 17 000 войници от 2-ра армия.
Март 1913 г. – Започва подготовка за щурма на крепостта. Според плана на българския главнокомандващ ген. Михаил Савов, първо трябва да се нападнат предните турски позиции, след което да се създаде илюзия, че основното нападение ще бъде срещу южния турски сектор. А всъщност основните цели са североизточните фортове Айджийолу и Айвазбаба. За да подпомогне изненадата, българската и сръбската артилерия на Източния сектор ще останат прикрити до последния момент.
10 март 1913 г. – Командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.
Нощта на 12/13 март – Ген. Иванов уведомява подчинените си, че щурмът ще започне в 3 часа сутринта. Лунната светлина би издала настъплението, тъй че трябва да се действа възможно най-бързо, независимо от огражденията с бодлива тел. Пехотата трябва да подава сигнал с бели фенери за продължаване на огъня на артилерията и червени фенери за прекратяването му. Всички по-лъскави части от униформите на войниците и конските копита са увити с плат. Правят се опити да се смутят радиотелеграфните връзки на обсадените.
13 часа на 13 март – Започва артилерийският обстрел. На Източния сектор той е прекратен към 18,30 часа. Около 4 часа през нощта на 14 март започва безмълвното придвижване на българите срещу вражеските позиции. Дружините на 56 пехотен полк започват сражението. Заедно с тях се бият 23-ти Шипченски, 10-ти Родопски, 32-ри Загорски, 29-ти Ямболски, 57-ми и 58-ми пехотни полкове.
9 часа сутринта на 14 март – Предната отбранителна позиция в Източния сектор е превзета и османските части се оттеглят към главната позиция. Георги Вазов нарежда атаката да продължи без прекъсване, но настъплението е спряно от османската съпротива. Българското командване е принудено да прегрупира артилерията си.
На Южния сектор нашите части успяват да заемат нова позиция на няколкостотин метра от предната османска линия, докато сръбските войски са отблъснати на изходните си позиции. Въпреки ограничения успех на второстепенните сектори, съюзническите атаки успяват да блокират голяма част от османските сили, подпомагайки настъплението на Източния сектор.
23 часа на 14 март – Генерал-лейтенант Никола Иванов заповядва срещу фортовия пояс в Източния сектор да се предприеме нова атака през следващата нощ. Нападението започва с ожесточен артилерийски обстрел. Половин час по-късно пехотата настъпва и артилерията пренася огъня напред.
Щурмът на укрепленията се води от 10-ти Родопски и 23-ти Шипченски полк на Осма тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерийските оръдия, друга част от нея е срязана от българските сапьори, а там, където огражденията успяват да се запазят, българите покриват телената мрежа с шинелите си.
1,45 часа на 15 март – Въпреки че попада под пушечния и оръдеен огън на турците 10-ти Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и издига над него фенер – сигнал за българската артилерия да спре огъня, защото фортът е превзет. Малко след 6 ч. сутринта турският командир на падналото защитно съоръжение уведомява командира си чрез телеграф, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите влизат в укреплението му. След това унищожава телеграфа и се застрелва.
Три поредни групи турци са обслужвали батареи 41 и 42, но всичките лежат мъртви там, където ги е застигнал българският шрапнел. Български сапьори пък са избити от турската артилерия, докато са се опитвали да прережат бодливата тел. В голям концентричен окоп в Южния сектор са нахвърлени телата на 730 турци, убити при този щурм. След близо осемчасов бой всички фортове в Източния сектор са превзети.
7,30 часа на 15 март – Главната отбранителна линия на Одрин е овладяна и български части започват да навлизат в града, който е обхванат от паника. Последната османска съпротива е преодоляна до обяд. Сред първите подразделения, навлезли в града, е 29-ти Ямболски полк. Михо Георгиев, войник от това подразделение, издига българско знаме върху Селим джамия, където са се укрили много жители на града.
И четирите минарета на този символ на Одрин са разрушени от българската артилерия. Иван Балахуров от същия полк пръв достига щаба на Шукри паша и го задържа до пристигането на ескадрон от представителния Лейбгвардейски полк, начело с полковник Генко Мархолев. Турският командващ е конвоиран от гвардейците до щаба на генерал-майор Георги Вазов, където той предава сабята си на командващия генерал-лейтенант Никола Иванов.
След този разгром, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, съгласно който земите на запад от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските воини завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските управници така и впоследствие не успяват да защитят.
