Известен най-вече като революционер, видният котленец се рови в историята, споделя европейски възгледи и е първият етнограф у нас
Автор: Георги Ваташки
В края на март 2012 г. се навършиха 150 години от основаването на Първата българска легия от Георги С. Раковски. Колкото и да сме свикнали да възприемаме неговата личност единствено в светлината на революционното му дело, сега ще разкрием една негова друга страна, оставала в сянката на популярната му фигура като създател и идеолог на българското освободително движение.
Иван Вазов го нарича „мечтател безумен, образ безподобен“. Всъщност той е една универсална личност, оставила отпечатък и в сферата на образованието, печата и дори науката. По онова време Раковски е известен като човека със 100 ръце – той е книжовник, публицист, общественик, революционер...
Съби Стойков Попович, както е истинското име на Раковски, е роден на 2 април 1821 година в богатото семейство на чорбаджи Стойко Попович – буден и авторитетен терзия, водач на местните еснафи. Като млад Съби сменя първото си име, като взема името Георги – на вуйчо си капитан Георги Мамарчев, известен бунтовник и офицер в руската армия. Друга версия свързва избора му на фамилията с името на полския революционер Михаил Раковски, който бил преследван в Европа и странствал из Азия.
Раковски получава финансова подкрепа от Стефан Богориди, за да се изучи. Той получава едно солидно образование в родния си град Котел, както и в Карлово, където става ученик на известния даскал Райно Попович. Накрая завършва и гръцката Велика народна школа, намираща се в елитния цариградски квартал Куручешме. По време на обучението си в турската столица се запознава с велики личности като Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Сава Доброплодни, както и с дейци на полската емиграция като Михаил Чайковски, по-известен като Садък паша.
Подобно на повечето свои събратя, в хода на Кримската война започва да храни надежди за освобождаване на българите. След края й Раковски взема решение, което определя по-нататъшната му съдба: открита борба с турското правителство и гръцкото духовенство „чрез пресата и сабята”. Към 1855 година той вече знае цели 5 езика: персийски, френски, турски, гръцки и арабски.
През 1858 г. приема руско поданство и става преподавател в Одеската семинария. Именно тук водят началото си и първите му опити за изява в едно неподозирано за него поприще, тръгвайки по трънливия път на историка и журналиста. След разпускането на легията Раковски е напълно разочарован от двуличната политика на Атина и Белград.
Огорчението от егоистичната политика на балканските страни го насочва към... историческата наука. Основната му цел обаче е не толкова критичното търсене на истина, колкото „разбуждането на националната свяст“. В онази епоха българите се нуждаели по скоро от това, отколкото от задълбочени академични трудове.
Раковски изгражда в своите съчинения образ на света, в който българската нация играе основна роля – често романтична и леко преувеличена. Посочват се враговете, търси се вдъхновение за подвизи.
Котленецът е от първите български историци, оценил делото на Паисий Хилендарски
За Раковски трудът на светогорския монах е изходната точка, от която започва новата история на България. За автора на „Горски пътник“ голямото значение на „История славянобългарска“ за националното ни осъзнаване е очевидно. Възгледите на двамата големи българи съвпадат както по отношение на несъгласието им с чуждите домогвания, така и в укорите им към своите „неразумни и юроде“ съвременници.
Но не само това. Независимо от начина, по който са формулирани, идеите на светогорския монах допадат на Раковски поради усилията им да обвържат директно историята на българите с човешката общност като цяло, а не просто с една нейна част, каквато са славяните. На Раковски не са напълно чужди и месианските елементи във възгледите на Паисий.
Същевременно младият революционер, който се оформя в контекста на други културни и исторически представи, не може да не отхвърли някои от идеите, които лежат в основата на „История славянобългарска“. Така в „Основни начала за българската най-стара словесност“ Раковски оспорва преминалата от Стария завет в „История славянобългарска“ юдейскоцентрична представа за древността на човечеството и търси други възможности, които да съответстват на неговото време. С цел да обясни произхода на българите, в издавания от него вестник „Български лебед“ той обръща взор към... историята на Индия.
Идеологът на нашето националноосвободително движение написва много статии, в които се опитва да повдигне националното самочувствие на борещия се за духовно и политическо освобождение български народ с примери от неговата история, показващи общност с древната индийска култура.
Той открива и описва много примери за родство между българския език и санскрит, като намира и аналогии в съвременния български фолклор с божества и митични персонажи от индийската митология. Според него, малко европейски народи могат да се похвалят с такова богатство. Раковски заимства от модерната по негово време европейска наука идеята, че прародината на човечеството е Азия, а древна Индия е люлката на европейската цивилизация.
Според него българите са „най-чисти“ индоевропейци, които първи напускат Хиндустан и донасят в Европа стария култ към Шива. За разлика от много свои съвременници пламенният котленец вижда в староиндийските вярвания не „примитивен“ политеизъм, а усъвършенствана религия, от която и по негово време сред българите се пазят значителни следи.
Неговите наблюдения сочат, че тази древна религия е близка до християнството и поради това българите лесно биват покръстени от апостол Павел.
Всички тези свои виждания Раковски публикува под заглавието „Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовните начала, на които е основана старата история на европейските народи“. В изданието той споменава, че след дълги бдения и четене във Виенската библиотека е успял да определи съвсем точно къде е прародината на българите – в района на Северен Афганистан и Памир.
Интересът на революционера Раковски към Индия не се изчерпва само с нейната древна история и богатото й културно наследство. Като хуманист той съчувства на борещия се за своята независимост индийски народ. Той издига глас в подкрепа на тази борба още през 1857 година.
Колкото и странни да изглеждат идеите на Раковски, сънародниците ни от ХІХ век са имали нужда от тях. Те са били част от процеса на раждането на българската нация. А в онази възрожденска епоха основният враг, с който българите трябва да се справят, е Гръцката патриаршия и по тази причина доста от съчиненията на котленеца са насочени против елините.
Като възпитаник на Куручешменското гръцко училище, за известно време той става част от кръга около съотечественика си Стефан Богориди в Истанбул и има възможност да се рови в библиотеката му. От това време датира и близостта му с Гаврил Кръстевич, който има отношение към хипотезата за хунския произход на българите.
Същевременно Раковски е сред тогавашните българи, които за времето си са познавали много добре античната култура. Но той е напълно чужд на патоса на елинофилите и често се изказва не много ласкаво за древна Елада. Характерен пример за отношението му към класическата древност и претенциите на фанариотите е заглавието на една негова статия, публикувана през 1865 г. в „Българска старина“, озаглавена „Приемуществото на българския език над староелинския или истинския състав на елинския език“.
Раковски не пропуска възможност да изобличи древните автори в тенденциозност. Същевременно той умело намира и използва такива техни идеи, които подкрепят собствените му тези. В съчиненията си на няколко пъти например въвежда един цитат от Платоновия диалог „Кратил“, който по това време едва ли е бил познат на много българи. Въпреки изцяло отрицателното си отношение към гръцката античност, Раковски не се поколебава да я използва, за да докаже идентичноста на българския народ.
Заемайки част от прочутото съчинение на Херодот, той се спира на странната теория за така наречения кимерийски произход на нашата нация. Тя не е подплатена от никакви доказателства и самият Раковски я отрича по-късно в писмата си.
Въпреки че е свързан с Русия, с нейната наука и култура още от ранно детство по семейна линия и въпреки че участва като доброволец в Руско-турската война и дори получава руско поданство, под влияние на различни фактори Раковски се превръща в един от най-яростните противници на руските имперски домогвания, а оттам - и на русофилството и славянофилството като стратегии за общуване на българите със света. През 1858 той се връща на Балканите, дълбоко разочарован от руската политика за преселване на българите във Влашко и Молдова.
За разлика от крайните славянофили, властващи в руската историография в този период, Раковски не приема идеята за опасностите, които крие в себе си западната цивилизация. Той получава много от европейската наука при престоя си в Марсилия и неговите политически планове често имат „европейски“ облик и дух. Показателни са сравнително по-малко известните му проекти за икономическо интегриране със Запада. Редица статии в „Дунавски лебед“ от 1860 -1861 г. разгръщат идеята, че Западът има изгода да търгува с българите.
Научните търсения на котленеца не се ограничават само до чистата история и нейното тълкуване. Първият етнографски анализ също принадлежи на него. През 1859 г. на бял свят излизат „Показалец или ръководство как да си изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоклонения“. Проучването на Раковски в българския фолклор и до днес не е загубило значението си и съвременните учени го цитират като най-достоверен източник.
