Българските героини от Априлската епопея

Автор: Георги Ваташки

През дългите години на турско робство българите се борят непрестанно, упорито и мъжествено срещу своя поробител. В апогея на тази борба, какъвто е бунтът от 1876 г., се включват не само мъжете, но и множество самоотвержени българки. Легендарната Райна Княгиня, извезала в Панагюрище знамето на въстаниците не е единствената, която проявява родолюбие и нечувана храброст в онези смутни времена.

По време на Априлското въстание в І-ви (Търновски) революционен окръг родът на новоселските казанджии Драгановци дава петима въстаници: бащата Иван Драганов, чичото Аврам Драганов – член на бойния щаб в селото, племенникът Васил Попиванов, синът Илия Драганов и дъщерята Стояна. За това, че младата жена не е от случаен „корен” подсказва не само буйната й непокорна кръв, но и физическият й облик.

На външен вид тя е мургава, с едра фигура, широки плещи, по мъжки свъсени вежди и гърлест глас. Уверено язди кон, пее хайдушки песни, а по нейно настояване чичо й Аврам я обучава в стрелба, както и да борави със сабя. Стреля толкова точно, че започват да я наричат „нишанджийката”. Още преди Априлското въстание Стояна винаги е редом с мъжете на тайно провежданите нощни комитетски събрания и активно се включва в трескавата революционна подготовка.

При избухването на бунта тя участва наравно с мъжете в боевете срещу турците на 5 – 9 май 1876 г. при Дебневския проход. А когато въстаниците са разбити, героинята успешно прикрива изтеглянето им към Балкана. Заедно с още няколко смелчаци тя остава на позициите при местността Маринска и поддържа огъня срещу вражеските редици, докато съселяните й успеят да се спасят.

Благодарение на точната й стрелба преследвачите на бягащото към планината беззащитно население са разколебани и в крайна сметка невинните хора избягват клането. Когато боеприпасите на Стояна свършват, тя предвидливо скрива пушката си, малко преди да бъде заловена.

Турците я откарват в селото и в къщата на поп Петко я изправят пред импровизиран съд. Разпитвана е заедно с пленените оцелели въстаници, но никой от заловените й другари не я издава. Поради липса на доказателства младата жена е освободена и доживява Освобождението. Но няма никакви данни повече кога и при какви обстоятелства умира.

Друга българка, която взима дейно участие в априлските сражения през 1976 г., е Мария Иванова Сутич – единствена жена в „Хвърковатата чета” на Бенковски. Тя е  родена през 1856 или 1857 г. в Татар Пазарджик. На около 17-18-годишна възраст се омъжва за далматинеца от Дубровник Иван Сутич, който работи като специалист по изграждащата се тогава в Южна България жп линия на австрийския предприемач барон Мориц Хирш. Заедно със съпруга си Мария се установява да живее на гара Белово. При избухването на Априлското въстание в ІV-ти (Панагюрски) революционен окръг двамата се включват в сформираната чета на Георги Бенковски.

По този повод Бенковски се обръща към помощника си Захари Стоянов с думите: „Запиши, че днес, на 27 априлий, към нашата чета се присъединява и госпожата на Иван Сутич, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята”.

При разгрома на въстанието Мария или Йонка, както я наричат четниците, се оттегля с мъжа си и останалите около Бенковски хора към Стара планина. С угасването и на последните надежди за спасение Мария моли мъжа си да я убие, но между с. Липен и Тетевен те са заловени и откарани в Софийския затвор. Там прекарват три месеца при изключително тежки условия.

След намесата на чуждестранните консули Иван Сутич е освободен като чужд поданик, а с него и жена му. През 1903 г. Мария е все още жива, но вече е вдовица.

Ролята й в Априлската епопея, за срам на потомците, не е оценена по достойнство от тогавашното българско правителство, което отхвърля нейната молба да й бъде отпусната народна пенсия. Малко по-късно все пак й е дадена малка поборническа пенсия. Дамата от Хвърковатата чета се установява в Пловдив, където живее до края на живота си през декември 1932 г., когато напуска този свят на 76-годишна възраст, без да остави потомство.

Сестра й Теофана обаче има по-различна съдба. Тя се омъжва за Петър Иванов Тресоглавски, с когото имат 4 деца. Нейна правнучка днес е бившата президентша на България Антонина Стоянова, съпругата на експрезидента Петър Стоянов.
В галерията от „нежните образи” на априлци се нарежда и Гана Найденова Стоилова от Сопот.

Клисурската „колежка” на Райна Княгиня е родена през 1851 г. Първоначално учи в Сопотския девически манастир, след това и в класното училище в Клисура, където по-късно става учителка. Тя е член е на тайния революционен комитет в Клисура. По време на подготовката за Априлското въстание шие въстанически дрехи и заедно с ученичката си от Стара Загора Зюмбюла Колчева извезва знамето на клисурските въстаници.

След избухването на бунта Гана взима участие наравно с мъжете в сражението при местността Зли дол. При потушаването му успява да се укрие в гората, а после намира убежище в Копривщица, но там се разболява тежко и едва оцелява. След Освобождението продължава да учителства. Умира около 1916 г.
Към списъка на българките-героини не може да не причислим и двете дъщери на прочутия  Бачо Киро, за които има сведения, че се включват в четата на Цанко Дюстабанов.

Ирина Кирова Петрова е родена през 1857 г. в Бяла черква, Търновско. Завършва Габровското девическо училище, след което става учителка в родното си село (1875 – 1876). След Освобождението се омъжва през 1886 г. за Тодор Тотев – син на легендарния войвода Филип Тотю, преселва се в с. Летница, Ловешко, и учителства там до смъртта си през 1894 г.

По-малката й сестра – Димитра Кирова Петрова, е ученичка в Габровското девическо училище, но го напуска по настояване на баща си. След Освобождението тя се омъжва за даскал Петър Андреев Даскалов, с когото имат 4 деца. Синът им Андрей Даскалов по-късно сродява рода на Бачо Киро с този на Александър Дюма – син, като се оженва за Валери Дюма, внучка на големия писател.

Съпругът на Димитра умира в началото на ХХ в., а тя самата доживява до дълбока старост. При избухването на въстанието в І-ви (Търновски) революционен окръг Бачо Киро въоръжава дъщерите си и ги завежда лично при войводата Цанко Дюстабанов.

Според дописка във в. „Български глас” от 1876 г. бащата се обръща към войводата с думите: „Приеми, воеводо, и моите две любими дъщери в редовете на твоята дружина, защото аз не ще имам време да стоя дома и да ги варда от варварите. По-добре да умрат на бойното поле, отколкото да попаднат в ръцете на немилостивия азиятец”.

Пак според същия източник в последвалите схватки с вековния поробител девойките се държат не по-малко героично от славния си баща. В едно от сраженията с турска потеря по-малката дъщеря Димитра, която тогава е едва на 15 г., успява да стигне до предводителя на потерята Юсуф ага и да го повали със сабята си – постъпка, колкото смела и безстрашна, толкова и достойна за възхищение.

Не можем да не споменем и едни от най-самоотвержените защитнички на Перущица – Анка Райкова и Велика Стоянова. Двете са изобразени на преден план върху художественото платно, намиращо се днес в местния исторически музей – „Защитата на Перущица”, дело на художника Добри  Добрев.

Малко известна е и Христина Хранова Антонова – последното, осемнадесето по ред, дете в многолюдното семейство на Храно Овчаря от самоковското село Клисура. Още като невръстна девойка тя се включва в националноосвободителното движение и става таен куриер на Софийския, Панагюрския и Ловешкия революционни комитети.

Верен съратник е на Апостола на свободата Васил Левски, като дори се твърди, че преоблечена в овчарски дрехи присъства на обесването му в София. Априлското въстание я заварва в Батак, където се бие редом с мъжете срещу поробителя и е една от малкото оцелели при последвалото жестоко клане.
Христина взима участие като милосърдна сестра и в Руско-турската освободителна война, като воюва наравно с опълченците срещу ордите на Сюлейман паша при Стара Загора, Шипка и Шейново.

След Освобождението е изпратена да следва в Акушерския институт при Императорския университет „Св. Владимир“ в гр. Киев. Тя всъщност е първата действаща акушерка в България. А докато живее и работи във Варна, става и първата българка – спасителка по черноморското крайбрежие. Само за две години спасява живота на 54-ма давещи се, за което е наградена с медал.

Бойният дух на Христина я хвърля и на фронтовете на Сръбско-българската война. В нея тя се сражава под командването на подполк. Данаил Николаев като доброволец при Градоман, Гургулят и Сливница. Въпреки че е ранена в крака, несломимата българка не оставя пушката, а междувременно оказва и лекарска помощ на пострадалите войници.

За последно, вече над 60-годишна, ветеранка се включва и в Балканските войни. Но след това смелата героиня е забравена от държавата и прекарва живота си в мизерия, препитавайки се с подаянията на нейни познати.

Едва през 1918 г. й са отпуснати 60 лева месечно „пожизнена народна пенсия”, с които преживява последните 4 години от живота си. Умира в крайна бедност на 14 ноември 1922 г. в София, на 70-годишна възраст.

Много са още имената на безстрашните български жени, сражавали се наравно с мъжете за свободата на нашата родина. Те също заслужават нашата признателност и възторг, поклон пред техния подвиг.


В категории: История , Горещи новини