Стара картичка на историческата църква „Св. Неделя“ в Батак
18 Май 2012, Петък
За да не цапат дрехите, които башибозукът искал чисти да ограби, извели жертвите си навън, поставили дръвник, съблекли ги и после ги клали
След здрач, в тихо настъпилата пролетна вечер пушканията продължавали от всички страни и всявали ужас в душата на сплашените бедни селяни. Башибозукът стрелял на посоки върху жилищата, които вече били изпразнени. Всички се затворили в избрани по-яки домове, които по-мъчно могли да се подпалят.
Такива здания били черквата, училището и Кереловата къща в центъра на селото. Много семейства от долния край били събрани в Богдановата къща; също някои се закрепили в Келешовата къща, от лявата страна на реката в самия дол и от там стреляли върху налитащите откъм Пясекливата скала башибозуци.
Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрещи се в бездънното небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилняли нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщи нещастни, допълнят картината.
Мирното и щастливо дотогава село се превърнало във всепоглащающ центавър и в адска гробница за своите собствени рожби.
От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония...
В неделя заранта, на 2 май, Енимахленският башибозук, който специално обсаждал Богдановата къща, направил хитри маневри, за да придума обсадените да се предадат: няколко души, които били познати на батачени, защото Енимахле е комшийско село, се доближили до сградата, прикрити зад околните къщи, и казали с висок глас, че никому нищо няма да стане, само трябва да си дадат оръжието и да идат да гасят запалените си къщи.
Болшинството от затворените се поддало на примамванията, на всички се щяло да подишат чист въздух и да се погрижат за опожарения си имот. Пък и нямали надежда ни за помощ, ни за спасение: се трябваше еднаж да се предадат на милост на врага.
Оръжието било прибрано на бърза ръка, няколко души го сграбчили и бърже го отнесли в лагера на радостно настървените разбойници...
Тогава, кръвожадната сган мигом налетяла от всички страни върху беззащитните жертви. Първо претърсили и разсъблекли жени и мъже – за да вземат всичко, що е ценно. Почти едновременно се почнало и клане: кой когото долови.
За да не зацапат дрехите, които башибозукът искал чисти да ограби, извел жертвите си вън, поставили дръвник, съблекли ги и после клали, собствено, секли ги, като дърва за горене: стрък по стрък, един по един.
В същото време, измамата се повторила и на горния край и също имала успех. Ахмед ага Барутанлията пратил до събраните в черковата един куцовлах, докаран от планината, дето пасял своите стада. Този куховлах бил запознат с батачени, защото отдавна прекарвал по тия места. Той бил сега пратен да доведе Ангел Кавлака в стана на Ахмед ага, което и сполучливо извършил – разбира се, пак под предлог, че предводителят на башибозуците иска мир да сключи и да позволи на гяурите да угасят подпалените си къщи. Кавлакът отишъл сам в турския лагер, дето било заповядано да му дадат свободен вход.
Всички живи поборници разказват, че Ахмед ага тържествено се клел да не закача никого, ако раята мирно сама предаде оръжието си. Това изучили също Скайлер и Беринг три месеца след произшествието и го разказват...
Всичкото оръжие било натоварено в три коли и пренесено в лагера на Ахмед ага.
От клането при Богдановата къща се спасил с бягство само Колю Христосков Кривов; но в черковата, дето прибегнал, владяла такава теснота и бърканица, че неговия разказ за ужасите на башибозука не могли да чуят всички.
Прочее и сега, веднага след предаване на оръжието почнало се клане.
Най-напред била изклана депутацията от старци. Оставени били за специално измъчване: Трендафил Тошев, Ангел Кавлака и Горчо Вълев, които скоро после това лягат под ятагана и биват различно изтезавани.
Клането на останалото множество ставало по специален начин.
Щом предали оръжие, хората побързали да излязат от скритите си места, и бързали да се притекат до домовете си и да гасят пожарищата. В туй време и башибозукът привтасал: ето тогава се започнало чудовищното касапство. Кой както тичал по пътя, бил съсечен. Мнозина, които о време разбрали измамата, заловили се за оръжие: кой за нож, кой за секира, случайно доловена и преди да издъхнат скъпо платили на палача своята невинна кръв.
А мнозина, ужасени от станалото, успели отново да се повърнат и скрили се в черковата и училището...
Тогава настъпил часа на последното клане. Повели тристата души назад на площада, пред изгоряното училище и пред черковата. Под училището тече селска река. На моста турили дръвник и заработила пак оная същата елементарна гилотина – печален паметник на помашкия гений. Други дръвник бил турен в двора на самата черкова. Двойната машина работила усърдно. Жертвите бивали предварително грижливо събличани.
На 5 май Батак представлявал най-ужасното гробище, което може да се мисли на земята. Обезобразени трупове се валяли всякъде. Нямало живо душа. Ахмед ага потеглил за Брацигово. Помаците си отишли, като отнесли всичко, що могло да влезе в работа. Само виенето на кучетата се разнасяло из глухата атмосфера...
Оцелели някои хубавици невести и моми, разнесени по раните хареми на охотливите доспатски мохамедовци. Много от тях били после повърнати, благодарение на европейската намеса. За тяхната съдба се редат множество рапорти на английски консули, печатени в синята книга.
От цялата депутация останал жив само Горю Вълюв, когото Ахмед ага отвел в Барутина, за да направи сапун, защото тоя бил добър сапунджия!
Из „История на Априлското въстание“ на Димитър Страшимиров, издадена от Пловдивската окръжна постоянна комисия през 1907 г.
„Като ги изклаха, аз видях“ Едва ли има истински родолюбец, който да не е бил разтърсен от Вазовата поема „Възпоминания от Батак” и не е плакал над спомените на малкото момченце, пресъздадени в тази драматична творба: „Като ги изклаха, чичо, аз видях... С топор ги сечаха, ей тъй... на дръвника“.
Подобно на много други произведения на Патриарха на българската литература, и това е създадено по действителен случай. А прототипът на лирическия герой е реална личност – в случая, както самият Вазов споделя пред проф. Иван Шишманов: „Това дете беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си. То слугуваше и ходеше на училище. Казваше се Иванчо. Детския му стил съм запазил в разказа”.
Момчето, станало свидетел на Баташката трагедия, се казва Иван Тодоров Ганев. В продължение на няколко години сирачето живее в дома на поета в Пловдив, където през 1881 г. той написва Възспоминанието с подзаглавие „Разказ на едно дете“.
Тази творба вдъхновява по-късно и художника Ангел Гарабитов, който рисува картината си „От Батак съм, чичо“. През 2008 г. пък рокаджиите от „Епизод“, известни с патриотичните текстове на песните си, включват в албума си „Старият воин“ и песента „Батак“, създадена по Вазовото произведение.
