Съдбата на българските средновековни ръкописи

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас

Българската азбука е вече на приблизително 1150 години и благодарение на св. княз Борис-Михаил тя е инструментът, който дава духовна и книжовна независимост на българския народ още в последната четвърт на ІХ в. – абсолютен феномен за Средновековието, когато в Европа се пише и чете единствено на гръцки и латински език до ХVІ –ХVІІ в.

Нека си припомним, че дори през 1536 г. е изгорен жив Уилям Тиндейл, защото си позволил да преведе Библията от латински на английски език. Така големият хуманист накърнил принципа на „триезичната догма” на западната църква, според която единствените езици, които могат да се използват, са гръцкият, латинският и еврейският.

Срещу този принцип, в специално организиран диспут, Константин–Кирил Философ се обявява през 867 г. и защитава блестящо славянския език – позиция, одобрена и от папа Николай І. Благодарение на победата в диспута Библията и всички богослужебни книги в България, както и служенето в църквите и образованието, са на български език още от края на ІХ в. – почти 700 г. преди Реформацията в Западна Европа.

Веднага след като учениците на светите братя Кирил и Методий пристигат в България, тук се обособяват два книжовни центъра – в Плиска-Преслав и Охрид. Княз Борис започва целенасочена държавна политика за образоване на българските духовници на славянски език. Така за съвсем кратко време България става духовно и книжовно независима от Византийската империя в лицето на Константинополската патриаршия.

Процесът е с такива измерения, че само след тридесет години цар Симеон Велики счита за напълно нормално да се титулова „цар на българи и ромеи” – не само затова, че България е сломила Византия военно и политически, но и защото българите са достигнали стадий на духовно и книжовно развитие, равен на византийския.

През Второто българско царство книжовността отново е в пълен разцвет. Имало е царски скрипторий в Търново, в който се изпълнявали поръчките на българските царе. В много манастири е имало също скриптории, в които се преписвали и превеждали многобройни произведения, често по поръчка на владетели и аристократи.

Имало е и граматици - професионални книжовници,
които изпълнявали същата дейност. От това време са съхранени действително много български ръкописи, но на фона на запазените до днес произведения на сръбски и руски език например, все пак те са сравнително малко. Каква е причината за това?

Отговорът на този въпрос даде преди 33 години покойният проф. Куйо М. Куев. В своя труд „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете” той проследява трудния път на запазените все още средновековни български книги и посочва причините, поради които днес те са толкова редки.

През 968 и 969-971 г. киевският княз Светослав Игорович завзема българските земи на север от Стара планина. През 972 г. той се оттегля, победен от Византия, но отнася със себе си всички богатства, включително и библиотеките, на царското семейство и на българските аристократи.

С русите се оттеглят и много български благородници, които, не желаейки да бъдат управлявани от Византия, предпочитат да емигрират в Русия. Така огромна част от ранносредновековните български произведения излизат извън рамките на страната. След 988 г. русите се покръстват, но много скоро княз Владимир прекратява връзките си с Константинополската патриаршия и се свързва с българската Охридска архиепископия.

Първият киевски митрополит – Михаил, е българин от Охрид. Той води със себе си и няколко епископа – българи и още много свещеници, които същевременно били и учители на русите. Именно тогава и много голямо количество български книги преминава отново в Русия за нуждите на новопокръстения славянски народ. Затова и днес почти всички запазени ранносредновековни български ръкописи са запазени в руски преводи.

При анализ на езика веднага се установява, че в основата на тези „руски” ръкописи всъщност стои българският език, носещ характерните черти на източнобългарския говор – говора на българите от Плиска и Преслав. Тоест, това са руски преписи от български оригинали – Остромировото евангелие, Архангелското евангелие, Златоструй, едно стихотворение на Григорий Богослов, Слуцки псалтир, Галичкото евангелие и мн. др. Особен интерес представлява случаят със Симеоновия сборник.

Този български ръкопис дълго време се е приемал за оригинално руско произведение и е наричан и Светославов сборник на името на княз Светослав. През 1857 г. обаче е открит екземпляр от ХV в., в който изрично е написано името на цар Симеон Велики. Така става ясно, че оригиналът е български ръкопис от ок. 915-920 г. Грешката идва оттам, че в един от екземплярите името на цар Симеон е съвсем умишлено изтрито и над него е написано името Светослав.

През ХІХ в. интересът към старите византийски и славянски ръкописи е огромен. Затова и много пътешественици предприемат експедиции за добиване на такива паметници. Манастирите с радост продавали старите си ръкописи. Лорд Робърт Кързън пише, че в Атонския манастир Каракал е купил за 22 лири огромен ръкопис от времето на Алексий Комнин (кр. на ХІ-ХІІ в.), а от радост, че го е купил, игуменът му подарил и едно Евангелие.

Игуменът на манастира „Св. Павел” решил да подари нещо на Кързън за спомен и в резултат на това Евангелието на цар Иван Александър се озовало в Лондон, откъдето е и името му – Лондонското евангелие. Така маршрутът на този паметник бил Търново – Молдова – Атон – Великобритания!
В случаите, когато не можели да вземат цялата книга, пътешествениците късали страници и ги отнасяли със себе си. Така днес има много такива листи в най-различни сбирки по цял свят.

Особено много български ръкописи се съхраняват в Русия. Те са от сбирките на А. Норов, В. Григорович, П. Успенски, Гилферинг и мн. др. През 1859 г. дори е организирана от държавата и специална експедиция под ръководството на П. Севастиянов, в резултат на което от Атон са изнесени 5000 ръкописа.

Друг тип изнасяне на ръкописи е от самите българи. Според Г. Раковски и И. Селимински много българи при хаджилък отнасят в Йерусалим много от старите български ръкописи. Затова днес в Йерусалим в Синайския манастир „Св. Екатерина” се съхраняват значителен брой такива паметници.

Много от ръкописите са направо унищожени. Лорд Кързън пише, че в манастира Каракал бил свидетел на ужасна сцена. Там игуменът, виждайки интереса му към един лист, извадил нож и отрязал част от самата книга.
Това бил гръцки ръкопис от ІХ в. През това време манастирският слуга му казал, че ползват листите за покриване на гърнетата със сладко, понеже били от кожа – т.е., това бил пергамент.

Нещо подобно споделя и П. Р. Славейков. Когато бил на десетина години, той често ходел в Присовския манастир. Там, понеже бил малък, често монасите го карали да се качва на тавана и да сваля стари ръкописи – пергаментови. Монасите късали листите и завивали с тях сланината за ратаите. „Боже, прости ме! Колко листове съм съдрал… ” – възкликва големият български възрожденец. Чест му прави, че след време, когато осъзнал какво е сторил, Славейков отива специално в манастира и проверява какво е останало от книгите. Намерил само два пергаментови листа и две печатни книги.

През 1908 г. русинът Бенешевич посетил Синайския манастир. Там научил, че преди няколко години монасите, считайки старите ръкописи за непотребни, напалили с тях пещите за хляб.
В църквата на с. Брестовица, Пловдивско, се съхранявали много стари пергаментови ръкописи. След средата на ХІХ в., при строежа на нова църква, те били закопани в земята – цели два чувала. По-късно, през 1898 г., местните власти решили да разкопаят мястото, но намерили само „черно вещество, подобно на тор”.


Част от ръкописите били заравяни в земята или зазиждани в църкви. През 1385 г. рилските монаси закопали голяма част от манастирската библиотека поради заплаха от турско нападение. По-късно един рилски монах също закопал една каруца книги, понеже не му давало сърце да ги изгори.

Много ръкописи били умишлено изгорени. Това е ставало на Атон от самите монаси, но много книги били изгорени от турците. Особено голямо количество било унищожено през 1821 г., след Гръцкото въстание, когато турците опустошили Св. гора. Турските войници си правели патрони от пергамента и хартиените листи и опалвали с тях пещите за хляб. По-късно, по време на Руско-турската война през 1828-1829 г. и по време на Априлското въстание турците също умишлено изгаряли български книги и стари ръкописи.

През 1839 г. руският монах Партений посещава манастира „Св. Йоан Предтеча” край Серес. Там той видял около 1000 славянски книги. Само след 6 години – през 1845 г., пътешественикът Григоревич установява, че от тях не е останала нито една – всички били изгорени.
Григоревич обаче изрично подчертава, че гръцките ръкописи стояли непокътнати.

Константин Иречек пише, че е видял заповед на Цариградската патриаршия от 1835 г., в която се нареждало да се горят всички стари икони и книги на славянски език. Действително всичко, което е било българско, се е унищожавало. В. Кънчов пише, че владиката Милетий обиколил с един дюлгерин околностите на Преспа и заличил всички надписи на български в църквите по иконите и стенописите, а на тяхно място били изографисани нови надписи, но на гръцки. Подобно било положението в цяла Македония.

Борбата срещу българщината е била действително безмилостна. В този смисъл е учудващо, не че има сравнително малко количество запазени средновековни български ръкописи; чудо е, че изобщо ги има.




В категории: История , Горещи новини