Априлското въстание го разделя завинаги с обичната му годеница, Бачо-Кировата дъщеря Ирина
Автор: Маргарита Атанасова – Аракчийска
„По-добре край с ужаси, отколкото ужаси без край!“
Тодор Лефтеров
Тази година се навършват 160 години от рождението на един не много популярен български учител, будител и революционер, който е имал шанса да направи кариера като богат търговец, но предпочита да посвети живота си на борбата за освобождението на България.
Това е Тодор Лука Лефтеров, за когото се знае само годината на неговото раждане – 1852-ра, но не и датата, на която идва на този свят. Той има щастието да проплаче за първи път в заможното семейство на Зойка и Лука Лефтерови. Баща му е един от първенците на старопрестолно Търново и е считан за високообразован за времето си човек, тъй като е можел да чете и пише и на български, и на гръцки.
Началното си образование Тодор получава в Търново, след което учи в класното училище при учителите Никола Михайловски, Тодор Шишков, Атанас Границки. Негови съученици тук са Стефан Стамболов, Филип Симидов, Михаил Сарафов, Христо Донев – Тамбурата, Георги Киселов, Сава Муткуров, Христо Белчев, Петър Станчев и др. – всички те станали по-късно известни дейци на българското бунтовно и просветно дело.
След смъртта на баща си Тодор заминава заедно с майка си в Англия, където продължава образованието си в известния търговски „Оуенс колидж“ в Манчестър. Идеята е той да продължи заниманията на баща си. Тук негов съколежанин е Иван Евстатиев Гешов.
В английския град Тодор е на издръжката на брат си Хараламби, който е съдружник в търговската кантора „Камбуров-Лефтеров“. Получил солидно търговско образование, по настояване на майка си Тодор Лефтеров се завръща през 1873 г. в Търново, за да укрепи разстроеното си здраве и да продължи – казано по днешному – бизнеса на баща си.
Привикнал в Англия на спокоен и свободен живот, току-що завърналият се в родината си дипломиран търговец се сблъсква с жестоката действителност на турското робство и народната мъка.
Пристигането му в Търново обаче се превръща в истинско събитие за града, което надълго и широко е обсъждано от всичките му жители. От персоната му се заинтересуват и много от местните революционни дейци, които се оглеждали да привлекат в народното дело будни, интелигентни и образовани хора.
Един от тях е известният отец Матей Преображенски – Миткалото, който в същия този момент търсел високообразован даскал за новопостроеното училище в с. Михалци, намиращо се близо до Бяла черква, в което свещеникът е намерил постоянно убежище за революционното и просветното си дело. Тодор Лефтеров приема на драго сърце предложението.
По този повод по-късно – през 1876 г. – Филип Симидов пише за него: „Роднините, ако и да предлагали добро поприще в търговското занятие, той – млад, отблъсна това и просвети драговолно живота си на тежкото по нас учителско звание с една малка плата в с. Михалци“.
Тук Тодор заварва още 4 учители – цяла учителска колегия, с която много добре се сработва, тъй като това са прогресивните даскали Петко Иванов, Антон Минев, Начо Георгиев и Петър Калчев, които започват да въвеждат класното обучение. Към това дело се присъединява и високообразованият млад учител, присъединил се към тях през есента на 1873 г. Образованието в Михалци се поставя на светска основа. Изучават се „История на българския народ“, „Естествена история“, „Отоманска история“, „Граматика на новобългарския език“, „Космография – приложение към землеописанието“, „Православен катехизис“, „Уроци по българска черковна история“ и пр. Силно впечатление прави на съвременниците му това, че въвежда за първи път пеене с ноти и... гимнастика.
Лефтеров използва най-новите учебници за онова време.
Той сформира и два нови класа: І клас и ІІ клас, като по-висока степен на образование – с по-подготвените ученици и младежи. При него идват и много учащи се от други селища, между които е и Петко Т. Франгов от Бяла черква, който по-късно пише: „Тодор Лефтеров е оставил добри спомени както в Михалци, така и в околността като много учен даскал тогава... Пишещият тия редове е бил негов ученик в с. Михалци през пролетта и месеците май и юни 1875 г.“
Самият Лефтеров често посещава Бяла черква, където общува с Бачо Киро и местния учител Стефан Кимрянов – родом от Стара Загора, но завършил образованието си в чешкия град Табор, участник в Старозагорското въстание през 1875 г.
В Бяла черква Тодор се запознава и с младата – тогава 18-годишна, първа девойка учителка – Ирина, дъщеря на Бачо Киро, която пък е възпитаничка на Габровската априловска гимназия. Между тях се зараждат искрени чувства и те се сгодяват, но избухналото Априлско въстание проваля плановете им да се съберат завинаги.
В Михалци още от 1870 г. съществува читалище с името „Съединение“. Негов първи председател е селският учител Петко Иванов Дюкянджиев. През 1873 г. по предложение на отец Матей Преображенски за нов председател е избран Тодор Лефтеров. Като такъв той разширява дейността на читалището, събира средства и му прави абонамент за много от издаваните тогава български вестници – „България“, „Цариградски вестник“, „Македония“, „Дунавски лебед“, „Периодическо списание“, „Читалище“ и пр.
С дарения на михалчани читалищната стая се превръща в привлекателно и уютно място за срещи, разговори и беседи. В нея Лефтеров и колегите му изнасят сказки и поучения, с които просвещават любознателните михалчани. А с посещенията и на отец Матей това духовно средище става и трибуна за разпространение на революционни идеи. Чрез него умело прикрива дейността си и местният таен революционен комитет, който е създаден на 28 февруари 1872 г. от отец Матей Преображенски и Ангел Кънчев в дома на прогресивния свещеник Стефан Трифонов, останал докрай негов председател.
От Виена Тодор Лефтеров купува през 1873 г. специален печат за 3 минца (стара австрийска монета). Щемпелът е пиринчен, кръгъл по форма – изработени са две здраво стиснати ръце, а в кръг е изписано “Народно читалище „Съединение“ село Михалци”, като по средата е обозначена годината 1873. Печатът се разглобява на 5 части и всяка отделна част се пази в различни лица от читалищното ръководство, за да не се злоупотребява с него.
Когато е имало необходимост да се подпечата някакъв официален читалищен писмен акт, то се свиквали членовете на читалищното ръководство, разисквал се документът, тогава се сглобявал печатът и се е поставял върху бумагата.
На 9 март 1875 г. след кратко боледуване умира вестоносецът на революционните идеи в Търновско – отец Матей Преображенски. На погребението му Тодор Лефтеров изрича: „Отче, ти вече си отиваш. Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сили и подкрепа в бъдещите си борби!“
При една сбирка в избата на поп Стефан преди потеглянето на въстаници от региона към сборния пункт в с. Мусина, където трябва да се включат в четата на Бачо Киро и поп Харитон, е положена съзаклятническа клетва, в която се казва: „...земам участие в народното устание, за да се бия до последни сили за свободата на моята България против тиранина и неприятелите...
Най-свято и скъпо на този свят в живота ми ще бъде свободата на България, която в името се заклевам, че ще се бия с огнено и студено оружие“... (оригиналът на клетвата е открит от лекаря краевед д-р Николай Чорбаджиев от Плевен, който я е предал на Великотърновския исторически музей. Той смята, че тя е написана от поп Стефан Трифонов, б. а.).
След това Лефтеров произнася вълнуваща реч, в която заявява: „Другари, заедно с новите борци, които току-що положиха установената наша клетва, ние ставаме повече от седемдесет души, но и по 70 ръце да имахме, пак нищо не можем стори на турската държава, а дошло е време – колебание не трябва да има! Трябва да се сее, за да се жъне!“ И като английски възпитаник Тодор добавя цитат на английския историк Маколей: „Ако хората се надяват да им се даде доброволно свобода, то те вечно ще чакат!“
Заедно с още 28 михалски въстаници Лефтеров тръгва с четата на Бачо Киро и поп Харитон, като става и член на военния й съвет. Той се сражава геройски в битката в Дряновския манастир, но след опита за пробив през турската обсада на 7 срещу 8 май е заловен и закаран при Фазлъ паша, който заповядва да го убият. Съсичат героя на парчета, които изпозакачват по храстите около светата обител.
Така загива колежанинът от Манчестър, който избира просветата и смъртта в името на отечеството пред благополучната и пълнещата джобовете кариера в попрището на търговията. А е бил само на 24 години!
При това през цялото време, докато траят сраженията, сърцатият българин е бил със силна треска и температура, но това негово неразположение не му е попречило да изпълни дадената клетва и своя патриотичен дълг към Отечеството. За съжаление все още народната памет обаче има дълг към името на този голям син на майка България, което незаслужено тъне в забвение и е познато единствено около Велико Търново, където има издигнат негов паметник и на него е кръстена една улица.
