Сградата на учителския институт в Силистра е построена в края на XIX век. От 1972 г. в нея се помещава Художествена галерия на града
01 Август 2012, Сряда
Близо четвърт век траят атаките срещу българщината в Добруджа и опитите за румънизиране на училищата и духовните средища в региона
Автор: Дарин Канавров Исторически музей-Балчик
В продължение на близо четвърт век населението на Южна Добруджа е обект на колонизаторска и денационализаторска политика, осъществявана системно и целенасочено от румънското правителство. Особено драстични са чуждите асимилаторски домогвания в културно-просветната сфера.
От есента на 1913 г. са заграбени и румънизирани почти всички църкви и училища. Поради това около хиляди деца са заставени да се обучават на румънски език.
Същият е въведен за официален, въпреки че е съвсем непознат за огромното мнозинство добруджанци. Внасянето на български вестници е забранено, а ако някой все пак успее да се снабди с тях, бива вписан в списъците на неблагонадежните. Съгласно закона за устройството на Нова Добруджа на мястото на закритите български училища се изгражда румънска училищна мрежа. Обучението се води изцяло на румънски език и е в отявлен прорумънски дух.
Съгласно същия закон българското население получава право да открива и поддържа свои частни училища. На практика обаче устройството на частното българско образование се натъква на големи трудности, изкуствено създадени от властите. Това става чрез тенденциозно упражнявания от тях контрол и като не се признава правото на публичност на училищата (т.е. правото им да издават валидни документи за завършено образование); чрез системата на приравнителните изпити и изпита за “бакалореат” (матура), които се провеждат срещу високи такси, на румънски език и пред крайно взискателни румънски комисии;
чрез закриване на паралелки, училища и разтуряне на българските културни общества; чрез други ограничителни и репресивни мерки, оправдани с обвинения в противодържавна, иредентиска (пробългарска) дейност. Румъния не изпълнява своите договорни и законови задължения да открие държавни начални училища с изучаване на български език и не разпределя справедливо държавните субсидии, отпускани за просветни цели. Идеята на подобни дискриминационни мерки бе да се нанесе удар върху основните духовни средища на българщината в областта.
Тези действия на румънските власти срещат твърд отпор сред местното население.
По тайни канали от България се пренасят печатни произведения, литература, вестници. Тяхното разпространение сред добруджанци се превръща в бариера срещу опитите да се сломи българският национален дух и да се постигне успех в асимилаторската политика.
Свой дял в съхранението и популяризирането на българското печатно слово имат и балчиклии. Според съществуващите сведения още след първата анексия на Южна Добруджа местният учител Тодор Добрев открива в Балчик частно нелегално училище за български ученици. В края на 1918 г., когато областта е окупирана от войски на Съглашението (в града са настанени италиански войници), преоблечен като италиански офицер, Добрев пренася нелегално от Варна заплатите на българските учители и вестници.
Уместно е да отбележим, че по време на втората румънска анексия в с. Гурково, Балчишко, е създадено единственото българско селско училище в Добруджа. В него българчетата учат родния си език, ръководени от учителката Райна Калчева. То функционира тайно от румънските власти с подвижна класна стая, без собствено помещение, по-често в нейния дом. Обучението се води по учебници на български език.
Учениците разполагат с черна дъска, но чинове, библиотека и други учебни пособия липсват. Издръжката на школото се плаща в натура от родителите им. Гореспоменатите факти красноречиво свидетелстват, че независимо от всички пречки, създавани от окупационния режим, добруджанските българи са съхранили националното си достойнство, отстояват българската кауза и се доказват като предани родолюбци.
Интересна информация за богатото книжовно наследство на Балчик и за трудностите, които са съпътствали неговото опазване, ни дава едно писмо на Димитър Станев – директор на прогимназията след освобождението на Южна Добруджа. То е с дата 6 март 1941 г. и е адресирано до директора на Народната библиотека в София. Текстът му гласи: „Господин директоре, с днешна поща ви изпращам препоръчано една стара българска книга, чието посвещение като увод е писано в Букурещ и носи дата 7 юлий 1825 г. Кориците на книгата липсват...
Книгата е намерена в гр. Балчик преди 12 год. от г. Димитър Станев… Пазих книгата старателно – да не попадне в ръцете на румънските власти при честите обиски на училището ни и на дома ми. Доволен съм, че успях да я запазя… Като предполагам, че допринасям с нещо за обогатяване на Народната ни библиотека със стари писмени паметници, моля ви да приемете моята дълбока почит”.
Наличието на подобна библиографска рядкост, имаща стойността на уникат, допълва представите за Балчик като град с многолетни културни традиции, съхранил през вековете безценни паметници на старопечатната ни книжнина. В това отношение е интересен още един факт. Понастоящем в основния фонд на Регионална библиотека „Дора Габе”- Добрич се пази екземпляр от третото издание на „Софронието”. Отпечатан е през 1865 г. в Букурещ от Петър Стоянов-Търновчанина. В приложения към него списък на спомоществувателите намираме имената на девет балчиклии. Това свидетелства не само за значителните им материални възможности, но е показателно за техния принос в отстояването на националната кауза.
Крайовският договор от есента на 1940 г. ликвидира една историческа несправедливост. Изконната българска територия на Южна Добруджа отново е присъединена към Отечеството. Българската държава полага грижи за възстановяването на училищната мрежа в този изстрадал наш край. От началото на учебната 1941-1942 г. там са разкрити 315 първоначални училища с 803 учители, 78 прогимназии с 175 учители, смесени гимназии в Добрич и Силистра и непълна гимназия в Балчик. Допълнително са отворени земеделски училища в селата Алфатар, Попина, Малка Кайнарджа, Карапелит, Шабла, Спасово и Зафирово.
В Силистра е създаден учителски институт за първоначални учители, средно промишлено столарско училище, земеделско практическо училище и девическо домакинско училище. В Балчик се разкриват начални училища, една прогимназия и споменатата смесена непълна гимназия. Построена е и специална сграда за детска градина. Възстановяването и развитието на културно-просветното дело в областта изисква съответната литература, учебници, учебни помагала. Необходима е и парична помощ.
Обществената подкрепа не закъснява. В бр. 53 от 13 октомври 1940 г. на варненския седмичник в. „Черноморец” откриваме апел за изпълнение на човешкия и братски дълг за набиране на дарения. Инициативата – уточнява изданието е: „да се докаже пред всички колко ни е близка съдбата на добруджанските страдалци“. Част от събраните помощи имат съвсем конкретен характер – в. „Добруджански глас” например в броя си от 27 октомври 1940 г. съобщава за парично дарение на женското добруджанско дружество във Варна за ученически трапезарии в Добрич, Силистра и Балчик.
Това не е единственият израз на спонтанната всенародна подкрепа за населението на освободена Добруджа. За жителите на Балчик особено ценни са хилядите книги, пристигнали като дарения от цялата страна.
По решение на местното ръководство те биват разпределени в градската и училищните библиотеки. Част от тях са раздадени за поощрение на най-добрите ученици. За съжаление от това голямо книжовно богатство до нас е достигнало твърде малко.
Понастоящем във фонда на Историческия музей в Балчик се съхраняват десетина екземпляра. Сред тях преобладават произведения на българската литературна класика: „История славянобългарска”, повестите „Извънреден родолюбец”, „Прогресист” и „Хаджи Ничо” от Любен Каравелов, юбилеен сборник по случай 70-я юбилей на Иван Вазов, произведения на българския народен епос и т.н. Особено трогателни са посвещенията, адресирани до по-малките читатели от техни съученици от цялата страна като: „На скъпи родни братчета малък дар от учениците на Сигменското основно народно училище.
Окол. Карнобатска. Обл. Бургаска”, „На милите добруджанчета изпраща Кирил Ст. Николов от 2а отделение”; „За добруджанчетата от Ванчо Сп. Поп Найденов, ученик от 2-ро отделение”. Прави впечатление, че две от най-авторитетните издателства по онова време са използвали специално изготвени за случая печати. С тях са си послужили само веднъж – за да подпечатат книгите, изпращани на добруджанци. На тези клейма четем: „Подарък от Книгоиздателство Игнатов за нашите братя в златна Добруджа. 1940.”, „Дар за добруджанци от Т.Ф.Чипев, София“. Именно тези лаконични текстове предават днес стойността на ценни документи и на уникални исторически свидетелства.
Те говорят за една мащабна общонационална акция и изява на спонтанни патриотични чувства, породени от конкретния исторически момент, и се явяват красноречиво потвърждение за жизнеността на дарителската традиция у нас.
В отдел „Държавен архив”-Добрич се пазят много благодарствени писма, сред които особено впечатлява един пасаж от кореспонденцията, адресирана до директора на столичното 21-во училище:
„Господине директоре, действително богатият дар направен от вашите ученици, деца на работници, ни трогна. Вие поизпълнихте една от най-големите празнини при изучаване на родната география и история, особено днес от учениците добруджанци, родени и живели далеч от майката – Родина”.
