До Тулча и назад - завръщане в забравената българска земя

Автор: Пламен Николов

Има едно парче земя, за което днес малцина българи се сещат, а още по-малко управниците ни от последните шест десетилетия. А в него, само допреди 70 години, населението е било преобладаващо българско. Нещо повече – тук е люлката на българската държава на Балканите. Това е Северна Добруджа – забравената българска земя, както сполучливо я нарече в документалния си филм Костадин Костадинов – водещ на предаването “За българската нация” по ТВ СКАТ и зам.-председател на ВМРО.

Това е поредната ни експедиция по следите на българското наследство в Северна Добруджа. Пътят ни минава през румънския град Констанца, в който и до днес функционира българско културно-просветно дружество. Дори наскоро то успя да си върне имот, принадлежал на тукашната българска общност. Като основно черноморско пристанище градът се развива, след като Северна Добруджа е подарена на Румъния през 1878 г. Дотогава селището е наброявало не повече от 3000 жители и се е наричало Костенец.

Продължаваме на север – спираме за кратко в Долна Чамурла – едно от големите български села допреди седем десетилетия, следите от което са видими и днес. В двора на църквата „Св. Лука” забелязваме няколко скромни надгробни камъка, оплескани пластове жълта боя върху тях. Под нея обаче, макар и трудно, все още се четат отделни кирилски букви. Над входа на храма от румънски надпис разбираме, че той е граден в периода 1912-1914 г. Показателни са обаче имената на дарителите:

Василе Топал, Иван Черкез, Стоян Иванов, Иван Данчу, Георги Топал, Стоян Сърбу, Данчу Михал, Стоян Тончу, Вълчо Влаху, Василе Марку,  Колю Батан. Нужно е само да добавим „забравените” от румънците окончания –ов и –ев и ще получим известни добруджански фамилии като Сърбов, Топалов, Батанов, Черкезов, Влахов... В центъра на Долна Чамурла виждаме още две от типично добруджанските къщи. Сградите са в окаяно състояние, изоставени и сигурно е въпрос на време да се разрушат.

Непосредствено до селото има малко лиманно езеро, което носи чисто българското име Змеица. То е естествено продължение на по-голямото езеро Синое. Водите на Змеица се поклащат сред плодородната равнина, носейки прохлада в юлската жега. Това е един от многобройните водни басейни, пръснати край брега на севернодобруджанското Черноморие. Те са сладководни и са се образували от разливи на ръкавите на Дунав. Езерата са около двадесетина, като най-известните са Разим, Головица, Луковица, Портица (защо ли звучат познато, някак си по български).

Поемаме на север, успоредно на брега на морето. Сред плодородната равнина изведнъж пред очите ни изниква хълм, на чийто връх блесва кулата на средновековна крепост. Това е българската твърдина Ново село (днес известна с турското си наменование Ени сала). За нея обаче подробно ще ви разкажем в някой от следващите броеве.

Отдалечаваме се от морския бряг, за да отидем до Бабадаг. За този град и българските следи в двора на църквата „Св. Димитър” ви разказахме през март 2011 г. Сега установихме, че един от българските надгробни паметници е строшен. Този път успяваме да влезем в църквата. Оказва се, че не всички икони и стенописи с български надписи са свалени и отнесени неизвестно къде. Един от тях сочи, че иконата, върху която е изписан, е дарена  от Глигория Георгов, поклоник на Гроба Господен през 1892 лето, марта, на 28 ден.

Покланяме се на паметната плоча на Апостола в с. Еникьой (дн. Михаил Когълничану), поставена преди година върху сградата на бившето училище, превърнато сега в здравен пункт, в което Левски е бил учител през зимата на 1866-67 г.
Следващата ни спирка е Тулча – градът-крепост на българщината в Северна Добруджа през Възраждането. В притвора, над входа на църквата „Св. Георги” четем отлично запазения надпис: „Тулча 1854 г., майя 20. Съзидан храм святаго великомученика Георгия спомоществованием народнаго болгарското общества”.

Старателно прикрита зад маса в притвора е друга плоча, на която на латиница са изписани имената на дарители за ремонт на храма през 1927 г.: Иван Русев, Марин Николов, Стоян Казаков, Тодор Гинчов, Захария Джендов, Симеон Райнов, Митю Недев, Крум Кръстев, Христо Иванов, Марин Галчев, Борис Тончев, Васил Яков, Сава Савов, Георги Жеков, Димитър Добрев, Христо Николов... Иконите край царските двери обаче са с надписи на български и от тях разбираме, че изображенията на светците са дарени от различните нашенски занаятчийски еснафи в Тулча. В центъра на просторната зала стои голяма икона на светите братя Кирил и Методий – също с надписи на български.

По традиция в църковния двор са гробовете на дарителите, дали пари за съграждането на светата обител. Ето какво гласи надписът върху надгробния паметник на един от тях – хаджи Велико Стефанов: „Този, който съзижда църкви и училища като лежащий тука спомоществовател и родолюбив българин хаджи Велико Стефанов и със съпругата си Анастасия заслужава вечна хвала и благодарност от бъдещите поколения. Тури основата на българския храм „Св. Георги” и помогна за съзиждането на девическото училище – затова нека всички, които за народ милеят, „Вечна памет” задружно му запеят...

От признателното българско общество в град Тулча”. Подобни са надписите и върху гробовете на останалите дарители. А в съседство с църквата е сградата на бившето девическо българско училище. Какви по-категорични доказателства за това чий е бил някога този край!

Стигаме и до мястото на едно от най-великите събития в хилядолетната българска история – битката с Източната Римска империя през 680 г. След 20 минути сме в Аспаруховия Онгъл. Днес в котловината, където е бил укрепеният лагер на великия кан, е разположено селото Никулицел – румънска транскрипция на българското му име Никулица. Изкачваме се на възвишенията над долината и пред очите ни се открива картината, описана от хронистите, които разказват, че българите се укрепили „в място непристъпно от три страни, оградено с високи хълмове”.
Лагерът на Аспарух е бил именно в тази подковообразна долина, заобиколена от три страни с възвишенията на Бабадашката планина, а от четвъртата – с блатата на Дунав, които вече са пресушени.

В средата на долината се издига невисок хълм, който е бил перфектен команден център. Няма как да не ни побият тръпки – пред нас е люлката на българската държава на Балканите. В центъра на Никулицел е храмът „Св. Атанасий” – умалено копие на Боянската църква.

Последната ни спирка е село Башкьой (дн. Николае Бъсеску), в което е роден един от видните български политици – Димитър Петков, министър-председател на България в периода 1906-1907 г. Местната църква „Св. Богородица” е в основен ремонт. Свещеникът Мариян Лучан ни посреща радушно и обяснява, че румънската държава е предоставила 1 милион долара за реконструкцията. И то в условията на криза…

Върху столовете все още са изписани имената на местните българи. Те са проядени от дървояди и ще бъдат сменени с нови, но отчето обещава, че табелките с имената ще бъдат запазени и поставени върху новите места за сядане. Виждаме и стенописна икона на светите братя Кирил и Методий, но надписът е преправен от кирилица на румънски. Въпреки това, следите от вековното ни присъствие в тази забравена днес българска земя едва ли някога ще бъдат изтрити напълно.




В категории: Горещи новини , Пътеводител