Капитан Райчо – един забравен легендарен герой

Автор: Георги Ваташки

В световната история рядко има случаи, в които драстични промени стават без кръвопролития. Но точно това се случва в българската летопис преди 127 лета, когато на 6 септември 1885 г. се обявява Съединението на Княжество България с Източна Румелия.

Сбъдването на идеала на милиони българи става безкръвно, с цената само на една единствена жертва – капитан Райчо Николов. При това той загива не в бой, а в нелеп трагичен инцидент.  Този изключителен българин и родолюбец е роден на 1 юни 1840 г. в с. Райковци, Великотърновско.

Семейството му живее в крайна мизерия. На 9 години остава пълен сирак и започва да работи като чирак в Търново, но натоварването му, за да изкара къшей корав хляб, е непосилно за младото момче и той решава да си търси късмета в Русе (тогава Русчук). Няма никакви пари и изминава целия път пеша. Когато пристига, е толкова прегладнял, изморен и окъсан, че мнозина го взимат за просяк. Приютява го местният търговец Васил Кожухарина.

Момчето обитава долния етаж на дома, където има обособена кръчма. В нея то неволно дочува разговор между турски офицери, които обсъждат подготвяно нападение през Дунава срещу руските войски, разположени в Гюргево, на отсрещния бряг. Райчо запомня внимателно всички подробности и стратегически планове на врага. По това време хиляди българи таят надежда, че поредната Руско-турска война ще ги избави от тежкото османско робство. Много наши сънародници се включват като доброволци в руската армия, а други се стремят по всякакъв начин да подпомогнат руското настъпление.

Когато момчето споделя с Кожухарина какво е дочуло от турските офицери, той го насърчава в храброто му намерение да съобщи наученото на братушките. За целта Райчо решава да преплува Дунав и да предупреди руското командване за плана на турците. Той е едва 14-годишен и не умее да плува добре.  Затова под мишниците си завързва кратунки, които да му помагат да не потъне в реката, преди да се хвърли във водите й. На няколко пъти едва не се удавя заради мрака и тинята. Според някои сведения дори турски гранични патрули стрелят по него. Но все пак достига успешно отсрещния бряг, макар и премръзнал и силно изтощен. Там е посрещнат от руски разузнавачи, на които предава ценните сведения.

За смелостта му император Николай І го награждава с дворянско звание и с шанса да учи във Втори кадетски корпус в Петербург, а княз Горчаков го награждава с медал „За усърдие“. Подвигът му така впечатлява руските генерали, че императорът изпраща и парична награда на смелото момче. Тя обаче е открадната и така никога не стига до него. Въпреки огорчението, след време малкият герой се дипломира с пълно отличие и става офицер в руската армия.

След завършване на военното си обучение през 1859 г. той служи в Кексхолмския гренадирски полк на Трета гвардейска пехотна дивизия и получава първото си офицерско звание – прапоршчик в руската армия. Заедно с полка си служи във Варшава. След сражението с полските въстаници при село Рженотек през 1865 г. получава орден „Света Ана"-ІV степен, а година по-късно достига званието поручик.

През 1866 г. Райчо Николов е назначен за отряден офицер в Завиходанската бригада на пограничната стража в Кишинев. Близостта му до родината го окриля и в писмо до свой близък приятел той споделя: „Утешава ме положението, че съм вече сред мои братя сънародници. Тук ще ме погълнат надеждите по бащинията и ще гледам да не падам духом. Душата ми изгаря за Балкана“.

През 1871 г. вече е назначен за отряден офицер в Кубейската бригада, а през 1872 г. е произведен в чин капитан. Служебният му успех се съпътства и от радост в личен план. Той свързва живота си с Екатерина Дечева. Ражда му се и първата дъщеря – Александра. През 1873 г. Райчо Николов се уволнява от действителната военна служба и се отдава изцяло на българското освободително дело. В своите писма свидетелства, че се запознава с  Христо Ботев през юни 1875, само месец преди женитбата му с Венета. Заедно с Ботев и Филип Тотю се включва в подготовката на Априлското въстание. След неговото потушаване, използвайки познанството си с брата на руския император, Райчо Николов се среща с Александър II и му разказва за извършените в отечеството зверства.

През юли 1876 г. смелият българин участва като доброволец в Сръбско-турската война. За проявения си героизъм е произведен в чин пехотен майор в сръбската армия и е награден със специален сръбски орден "Токова".  По време на Руско-турската освободителна война Райчо отново е на своя патриотичен пост. Той набира и обучава доброволци, става командир на Първа рота от Четвърта дружина на Българското опълчение, опазвайки населението от набезите на развилнелите се по това време башибозушки отряди. За проявен героизъм при защитата на Шипка е награден отново с орден „Св Ана“ като този път той е І-ва степен. След Освобождението Райчо Николов се нарежда сред достойните строители на Нова България. Неоценим е приносът му в създаването на войската ни. Негово дело е и първия български военен устав, известен като „Закон за българските войници“.

След появата на първите политически течения в страната той става привърженик на Либералната партия. Но не парите и постовете са неговите мотиви. Това, което го води, е мечтата му за освобождението на Македония и съединението на Княжество България с Източна Румелия. След войната става кадрови офицер в новата българска войска, а през 1882-1885 г. е командир на Пловдивската окръжна жандармерия, като полага усилия за утвърждаването на българския характер на Източна Румелия. Макар и през 1883 г. да е произведен в чин майор, народът го нарича капитан Райчо или дядо Райчо – не заради възрастта му, защото по това време е малко над четиридесетте, а заради богатия му житейски опит.

Съвсем естествено той се включва в образувания през февруари 1885 г. таен революционен македонски комитет с председател Захари Стоянов, сред членовете на който са и най-видните офицери на българската армия – Данаил Николаев, Сава Муткуров и Стефан Любомски. Редом с тях той активно участва в подготовката на Съединението. Заедно с д-р Странски правят всичко възможно ръководството на войската да остане в ръцете на съзаклятниците. С ротата си Райчо Николов е сред участниците в свалянето на главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич на съдбоносния 6 септември. Неслучайно той влиза в избраното временно правителство, като е назначен за комендант на Пловдив.

В деня на великото дело обаче, докато отивал да съобщи по телеграфа новината, майорът е прострелян смъртоносно от началника на Пловдивската пощенска станция Костадин Тодоров. И досега подбудите на убиеца не са изяснени.
Според една от версиите пощаджията е бил пиян, според друга, се е страхувал от арест, а според трета, се е опитал да демонстрира лоялност към правителството на Източна Румелия.
На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тленните останки на героя са положени в Пловдивските гробища. Райчо Николов напуска този свят все пак успял да види осъществена съкровената си мечта – да доживее обединена България.

Негов наследник е правнукът му Георги Липовански, в чийто дом на столичната улица “Оборище” са се събирали всички “дисиденти”, за да свалят комунизма. 12 години той е бил директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Прочутият художник, като депутат от 7-то Великото народно събрание, е един от участниците в прословутата гладна стачка на 39-имата народни представители срещу проекта за нова Конституция на Република България. Той е автор на емблематичния знак с лъвчето на СДС. По време на служебното правителство на Стефан Софиянски през 1997 г. е заместник-министър на културата.




В категории: История , Горещи новини