Превземането на Лозенград от българската армия през 1912 г.
19 Септември 2012, Сряда
Наши военни дават идеята да включим артилерия при щурмуването на Лозенградската крепост, взимайки пример от италианците
Автор: доц. Йордан Василев
На 28 септември 1911 г. Италия отправя ултиматум към Турция да й предаде средиземноморските си владения Триполи и Киренайка. Османците отказват и италианците дебаркират на южния бряг на Средиземно море. Турците обаче са укрепили пристанищата и блокират настъплението. Войната се затяга.
По това време български посланик в Рим е Димитър Ризов. Той знае, че България се готви за война с Турция. През март 1912 г. идва за кратко в София и се среща с началника на щаба на българската войска ген. Иван Фичев, комуто споделя, че е направил сондажи с италиански генерали за изпращането на български офицери в района на полесраженията, за да наблюдават как се осъществяват действия за превземането на турски крепости. Ген. Фичев прегръща тази идея и командирова 21 български офицери под ръководството на подп. Савов, който е племенник на най-старшия български генерал Михаил Савов.
Групата български офицери пристига на остров Сицилия в началото на май, а 10 дни по-късно е транспортирана в района на Триполи. Италианците ги водят на предните позиции и дават възможност непосредствено да наблюдават действията им срещу защитниците на крепостта. На капитан Стою Горанов, който служи в българския генерален щаб, му прави впечатление, че тя много прилича на Лозенградската, за която българското разузнаване е събрало доста сведения, тъй като именно това укрепление ще е първото, което ще се изправи пред нашите войски по бойния им път.
Затова и той проявява особено голям интерес към действията в Триполи. Когато започва поредната атака, той моли италианските си колеги да бъде включен в нея. На него му прави силно впечатление използването в боя на артилерията и особено на картечниците, които са малко на брой в българската армия. А при такива ситуации те се оказват особено ефективни, защото са много маневрени. Италианските картечари бързо сменят позициите си и всяват смут сред турците.
В края на юни българските офицери се завръщат в родината си и представят доклад пред генералния щаб за видяното. По предложение на кап. Стою Горанов в него е посочена необходимостта от спешното закупуване на картечници и обучение за боравенето с тях. Следва бърза положителна реакция от страна на генералния щаб и през юли са закупени 1100 италиански картечници, с които пристигат и инструктори.
В школата за запасни офицери в Княжево се сформира курс от 140 кадрови военнослужещи. Според италианците той трябва да продължи най-малко 3 месеца. Още в края на първия обаче участниците в курса заявяват, че напълно са овладели техниката и обучението им се прекратява, още повече, че и италианските инструктори са на същото мнение. Същевременно те остават безкрайно учудени, че българите са се справили за толкова кратко време с овладяването на оръжието, защото обучението на Апенините в това отношение продължава обикновено по 6 месеца.
България обаче няма време за губене, защото войната с Турция наближава.
Обучените в курса за картечари са изпратени в поделенията, в които са създадени взводове и роти. Обучението в тях също се провежда интензивно, но се явява проблем с боеприпасите. По това време в България има само една работилница за производство на патрони за пушки и пистолети – в Казанлък.
Спешно там се усвоява и производството на патрони за картечници, но рандеманът е нисък – към края на август достига до 650 на ден, което е крайно недостатъчно. Поради това се налага закупуването на 15 хиляди муниции от Италия.
В същото време в генералния щаб се разработват планове за настъпление срещу Турция, като първата цел е превземането на Лозенградската крепост. В тях участва и кап. Горанов. Възоснова на наблюденията си на итало-турските битки при Триполи, акцентът се поставя върху използването на артилерията и картечниците. Но българите внасят нов елемент в тази тактика. Вместо обстрелването на единични обекти, се предвижда прилагането на артилерийско-картечен огневи вал, което се прави за първи път.
Като резултат от осъществяването му по време на Лозенградската операция, тамошната крепост е превзета само за два дни – при това с минимални загуби от българска страна, докато турците дават 4500 убити и 6200 ранени. Оцелелите се втурват в паническо бягство на юг. Пленени са 2100 турски войници и офицери, 45 оръдия, складове с боеприпаси, хранителни стоки и вещево оборудване. И тогава българското командване прави голяма грешка.
Вместо да преследва и да унищожи бягащия враг, дава 2 дни почивка, въпреки че низшите командири и войниците искат да продължат бойните си действия. Турците успяват да стигнат до Люлебургас, Бунархисар и дори до Одрин, където се включват в местните гарнизони, което усложнява по-нататъшното настъпленние на българите в Одринска Тракия.
Любопитно е да споменем, че италианците, които продължават войната с Турция, изпращат свои наблюдатели на Балканския фронт. Ръководителят им полковник Манчини излиза с доклад, в който заявява, че ако има на разположение войници като българските, ще завладее света. Междувременно Турция моли Италия за примирие, което се сключва в Лозана на 18 октомври 1912 г. А в някогашните турски Триполи и Киренайка се създава подопечна италианска територия Либия.
