При други обстоятелства на Божидар Божилов щеше да се гледа като на литературен феномен
Автор: Борис Цветанов
В друго време на Божидар Божилов щеше да се гледа на поетичен гений. Социалистическият реализъм два пъти му копа гроба и поетът оцеля само защото се превърна в неотразим циник. Първия път социалистическата критика го обвини във всички смъртни грехове непосредствено след Девети септември (заедно с Валери Петров), втория път – след голямото размразяване на литературата през 1952-1954 г.
Условно ще наречем тази истински дисидентска линия в поезията и прозата „Софийска пролет“, състояла се 15 години преди шумно рекламираната „Пражка пролет“. Нашата не е известна дори и сега – след толкова години демокрация.
Недоразумението „Априлско поколение“ всъщност е ликвидаторът на либерализацията в литературата. Преди всичко защото Софийската пролет се дължеше на агресивните, но самотни усилия на Вълко Червенков – самия той поет и актьор – да разчупи доктринерските рамки за творците на словото. Всичко започна с две негови статии – едната: апел към майсторите на словото да пишат лирична поезия, а другата: пълен погром на тартора на догматичната критика Верда (Вера Дамянова, рода на рекламирания днес демократ (?) Райко Дамянов).
Без да се впускаме в анализи ще докажем само с няколко щриха, че се касае за нещо, което си заслужава специално внимание. Това са само няколко думи на шепа представители на либерализацията – Емил Манов: „Човекът е по-важен от институцията!“; Кръстю Станишев (по това време млад поет от Бургас): „Социалистическият реализъм е величайша глупост!“; Яко Молхов: „Да се ликвидира несъответствието между вкуса на читателя и официалната продукция!“; Божидар Божилов: „Да се даде право на младите автори да грешат!“; Асен Игнатов: „Да се прекрати практиката редакторите да се изживяват като господари на мисълта!“
Вероятно друг път ще се спрем на трагедията на цялото поколение на Софийската пролет: едни бяха убити, други се самоубиха, трети се пропиха, забегнаха в чужбина, приспособиха се, а най-чувствителните станаха циници.
Най-знаменитият сред тях беше Божидар Божилов. „Този луд, луд шегобиец...“ му даде оценка Иван Славков и тя е една от най-точните.
Животът му бе наниз от майтапчийски истории, в които шегата и гаврата вървяха ръка за ръка и най-невинните бяха от сорта: оплаква се писател, изплашен, че се изказал „много остро“, Божидар го успокоява: „Не бой се бе, напротив – много тъпо беше!“ Или: „Защо Андрей Гуляшки ще забранява на Радой Ралин да се изказва на партийни събрания, да не се гаври един вид. То да забрани на мене, ама то моите гаври докато ги разберат писателите с албански реотани, събранието минало-заминало...“
Ако се съберат всички истории на Божидар Божилов, би се получило един великолепен вулгарен роман от анекдоти.
Традиционен обект на шегите му бяха писателите. Настига го веднъж по шосето за Варна Павел Матев, министър на културата. Божидар го спира: Така и така не съм карал мерцедес, я да се сменим, иди в жигулата, ще те чакам на разклона за града. Сяда и натиска газта. Катаджиите го спират. Такова чудо не виждали. Божидар само сваля стъклото и се кара: „Аз съм Павел Матев, министър на културата, превиших скоростта, защото бързам за международна среща, ако закъснея, кой знае какъв скандал ще стане. Има един луд, дето се представя за мене, дори и паспорт си извадил – фалшив с моето име, кара една жигула (казал й номера), ако не е минавал, гледайте да го спрете, ей много е луд, да знаете“...
Катаджиите чукват токчета, козируват, Божидар отпрашва. След малко жигулата се задава. Ония вдигат „слънчогледа“. Документите за проверка. Аз съм Павел Матев... Аха, гражданино, я си помислете малко – наистина ли сте Павел Матев, а? И започва една гавра...
Божилов не цепеше басма и на писателите братушки. Дошъл един редактор от „Литературная газета“, да не му споменаваме името, че минава за голям дисидент сега. Ще пише очерк за българския колхоз. Казали му да иде в Петърч, близо е. Но кога време. Като се почне заран на „Ангел Кънчев“ 5 (кафенето на писателите), по обяд на „Графа“ (в кафенето на журналистите), вечер където може, цяла нощ, на заранта „всьо сначале“. Ама дошло време да се прибира, а ред няма написан. Ще го пише във влака, но му трябват имена. Кого да пита – дружката по чашка естествено.
Кажи ми най-характерните български имена. И Божидар занарежда: Иларион Макариополски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Димитър Благоев...
След месец се появява очерк. „Още щом пристигнах в Петърч, Софийско, ме заведоха при партийния секретар – около 40-годишен мъж с посребрени слепоочия и енергично волево лице – Иларион Макариополски. Прие ме любезно. Веднага повика председателя на ТКЗС-то Софроний Врачански. Учудих се на неговата младост. Но в България на млади хора се дават най-отговорните длъжности. Такъв беше ръководителят на МТС-то Неофит Рилски, както и заместникът му Димитър Благоев...“ и т. н.
Председателят на СБП Каараславов побеснял. Веднага разбрал каква е работата. А Божилов обяснява: „Ами човекът ме попита за най-характерните български имена... откъде да знам за какво са му“.
Друга история с руснаци. Пътувал за Москва, почерпил момчетата от границата, но те продължително време зяпали в паспорта му, шепнели си „поет“, „висок – като Маяковски“ и продължават да се правят, че четат в паспорта. Божидар: „Читайте, завидуйте, я не гражданин Советского съюза!“
Той не цепеше басма и на Партията. През края на седемдесетте години и особено 1980 г. имаше един партиен ветеран Йордан Милев. На сто години. Най-възрастният комунист на планетата. Живял в Швейцария, другарувал с Плеханов, Ленин. Разкарваха го като мечка из страната. Отива един ден Божидар при директора на Партийното издателство.
Така и така, бай Йордан Милев си е написал спомените, даде ми ги да ги чета, мисля, че са направо за издаване, докато е жив човекът... Директорът: Напиши една анотация, тъкмо глася каталога. Каква ти анотация – вика Божидар, – я слушай предговора – и се прави, че чете: „На 24 октомври 1917 г. бях по мои си работи в Петроград. Вървя си вечерта из Зимния дворец и насреща ми – кой си мислите – един малък такъв, дребен. Ленин. И отдалече ми вика „О, бай Йордане, как си, живо-здраво?“ Давам му ръка: „Аз съм живо-здраво, викам, ама ти си гледай революцията, щото вчера беше рано, утре ще бъде късно! От мен да го знаеш...“ И ме послуша. Даде заповед да ударят през нощта“.
Директорът скочил, целия почервенял (за по-младите: „Вчера беше рано, утре ще бъде късно“ десетилетия се сочи като сакрална фраза, изречена от Ленин преди залпа на „Аврора” и щурма на Зимния дворец, б. а.): „Ще се гавриш с комунистически светини!“
Едно време имаше сериозен режим на тока. Та една вечер Божидар в компания пита: „Какво е комунизъм – електрификация плюс съветска власт! А какво е капитализъм?!“ Около него мълчат, ще каже нещо, което не е за приказване, ама чакат. А поетът уточнява: „Ами капитализъм е електрификация без съветска власт“.
Божидар Божилов посрещна 10 ноември скептично. Край него – шапки до небесата: Край на едноличната власт. Но той бе категоричен – идва двуличната!
Омръзнало му бе да слуша, че някога магазините били празни. И коментира: „Магазините бяха празни, но къщите – пълни!“
И като финал още една негова фраза, за чието авторство иначе спори (което си е признак, че е класика): „Българинът е човек, готов на всичко, за да не прави нищо“.
