Мюсюлманският свят не може да поставя религията в центъра на политическия живот и в същото време да обявява, че тя не може да бъде обект на спорове, пише Роджър Коен от "Ню Йорк таймс"
Мюсюлманският свят не може едновременно да поставя исляма в центъра на политическия живот - включително в екстремни случаи на политическо насилие - и в същото време да обявява, че религията не може да бъде обект на спорове и подигравки.
Ислямът е една от трите големи монотеистични религии в света. Тя е по-млада от тях с няколко века и вероятно по тази причина е най-пламенна и поривиста.
Под различни форми тя е също политическо движение, компетентен източник и вдъхновение. Политиката е груба игра. Ако зараждащите се ислямски партии в страните в преход - като "Мюсюлмански братя" в Египет и "Ан Нахда" в Тунис - искат да съблюдават правилата на демократично управление, те ще трябва да признаят, че нямат монопол върху истината, че предписанията на исляма подлежат на тълкуване и дискусии и че важни течения в техните общества имат различни убеждения и дори вероизповедания.
Изминалите седмици са обезсърчаващи. Никой не очаква да бъде приет или дори напълно разбран американския стандарт за свобода на словото в тези общества. Те ще си създадат свои собствени политически и културни рамки, вдъхновени както от все още пламенното желание да се избяга от деспотизма - бил той светски или теократичен - така и от централната роля на вярата.
Неуспехът в Тунис, Либия и Египет да се контролират разбунтували се тълпи от салафити, разгневени от осмиването в Америка и Европа на исляма и на пророка Мохамед, предполага неприемлива двойнственост: силата на закона тук на земята трябва да надделее над божественото възмущение.
Светът си направи експеримент с ислямски републики, но ги намери за противоречиви. Както Иран показва, те не работят. Републикански институции, оформени според желанията на хората, стават жертви на ислямската суперструктура, за която се твърди, че е оформена от Бог.
Голямото предизвикателство на Арабската пролет е да докаже, че, както в Турция, вдъхновени от исляма партии могат да прегърнат съвременния плурализъм и така да преведат обществата си от култура на недоволство и мъченичество към култура на съзидателност и съдействие.
Точно колко голямо остава недоволството в арабския свят - от загубата на власт, икономическата стагнация, колониалната намеса, войните на Запада и Израел - стана ясно в последното избухване. Промяната ще е бавна.
Тя обаче идва.
Тези общества няма да се върнат към тиранията.
Западът има голям стратегически интерес да подкрепи преходите, които дават възможност на младежите в арабския свят. Египет сега далеч изпревари Афганистан по отношение на това колко важна е борбата срещу ислямския екстремизъм.
Западът обаче няма да направи това за сметка на собствените си ценности. "Порнографският" американски филм, който предизвика вълненията, е жалък. Кървавото насилие, което последва от Кайро до Бенгази, бе престъпно. Френският сатиричен вестник "Шарли Ебдо" имаше след това добра журналистическа причина да осмее ислямския фундаментализъм, който доведе до убийствата. Изданието избра да направи това чрез карикатури на пророка Мохамед.
Главният редактор на "Шарли Ебдо" Жерар Биар добре описа случая: "Ние сме вестник, който спазва френските закони. Ако има различен закон в Кабул или Рияд, ние няма да си дадем труда да го спазваме". Споменавайки насилието, Биар попита: "Нима се предполага, че не трябва да отразяваме тази новина?" Той е прав.
Има твърде много лицемерие в исляма – осъждат се нападения срещу него, а едновременно с това много често се сипе омраза срещу юдаизма и християнството. Твърди се, че той е религия на мира, а едновременно с това вдъхновява насилие - за да се очаква да му бъдат спестени стрелите на карикатуриста. Филмът, отправящ обиди към Мохамед, отразява дълбоката ислямофобия на неговите автори. "Шарли Ебдо" бе мотивиран от друго - от отказа да бъде сплашен от изблик на атавистично ислямистко религиозно насилие.
Въпреки това защитавам правото на авторите на филма, макар да се отвращавам от техния продукт. Американският Върховен съд, в решението си по делото от 1969 г. на Брандънбърг срещу щата Охайо, отмени присъдата на лидер на Ку Клукс Клан, който заплаши политически служители с насилие, като посочи, че "конституционните гаранции за свобода на словото и печата не позволяват на който и да е щат да забрани или отхвърли подкрепа за употреба на сила". Както Глен Грийнуолд писа в "Гардиън", "очевидно, ако държавата не може да заглуши словото, дори и то явно да подкрепя насилието, тогава не може да заглуши филм с мотива, че той скрито подстрекава към насилие".
Големият водовъртеж на идеи в САЩ е неразделно свързан с тази фундаментална свобода. Тя не може да бъде изложена на риск. Що се отнася до новите лидери на Египет, Либия и Тунис и на големите маси от умерени мюсюлмани, те трябва да си спомнят думите на покойния велик аятолах Хосейн Али Монтазери, който протестираше срещу откраднатите ирански избори през 2009 г. - пример за предполагаемата воля на Бога, наложена над волята на народа: "Характерно за едно силно и легитимно правителство - независимо дали е ислямско или не - е, че то е способно да уважава всички мнения, независимо дали те са в негова подкрепа или против него.
Това е необходимо за всяка политическа система, за да може тя да приеме всички социални класи и да ги насърчи да участват в делата на държавата, а не да ги изключва и отхвърля".
Монтазери изпадна в немилост пред аятолах Хомейни, защото неговата иранска теокрация не бе способна да "уважава всички мнения". Десетилетия по-късно, в днешното арабско пробуждане, това предизвикателство продължава да стои пред политическия ислям.
Нагласите на мюсюлманите в България
Екип на "Алфа рисърч" и НБУ провери динамиката в нагласите на българските мюсюлмани след края на 20 век в силно изменена вътрешно- и външнополитическа обстановка.
Приоритетите в нагласите на българските мюсюлмани се очертават ясно:
На първо място е семейството - 95,4%. Това е свързано с отговорите на други въпроси: по-важно е да се уважават близките, отколкото религиозните и държавните институции или политическите лидери.
На второ място е работата - 93,3%. За повечето анкетирани основен източник на доход са заплатите (45,1%), пенсиите и социалните помощи (25,7%). Със собствен бизнес се издържат само 5,6% - почти толкова, колкото с помощ от близки, живеещи в чужбина (5,3%).
Макар че мнозинството не са доволни от сегашния си статус и не виждат особени перспективи за в бъдеще (половината от анкетираните имат месечен доход под 150 лв.), само 0,7% работят сезонно в чужбина, а 77,1% никога не са имали такива планове. Предпочитаните дестинации са Германия (14,8%) и Турция - 4,9%.
Колкото до ориентациите за получаване на религиозно образование, 56% смятат, че то трябва да се завърши в България, 7.4% - в Турция, 6.7% - в Саудитска Арабия.
На трето място са приятелите и познатите (60,4%).
На четвърто място по важност е религията (48,6%). Като дълбоко религиозни се определят 28,5%, а едва 8,1% смятат, че има само една вярна религия.
41% изобщо не посещават джамия, 59,3% никога не се молят, но 88,2% обрязват децата си, а 96,1% погребват мъртвите според мюсюлманската традиция.
В тези резултати личи инерцията на традицията, по-скоро изпразнена от специфично религиозно съдържание, отбелязват изследователите.
Но в същото време, отговорите на други въпроси недвусмислено показват скъсване с традицията и влияние на модерността: 83.6% смятат за приемливо мъжът да изпълнява наравно с жената домашните задължения; 53.5% допускат съжителството на двама души без брак; не са малко тези, които ядат свинско (39.8%) и пият алкохол (43.3%); значително е отслабена ролята на възрастните при взимане на важни решения.
За 79,6% носенето на забрадки в училище е недопустимо. Едва 0,5% смятат, че споровете трябва да се решават според ислямското право - шариата.
Според изследователите масово тиражираните заплахи от нахлуване на ислямизъм, "радикален ислям", "ислямски фундаментализъм" и пр. се дължат в голяма степен на неразбирането за някои разминавания между доктриналния и т.н. "традиционен" ислям, установен по нашите земи през периода на Османска власт, както и на различни претенции към религиозно водачество.
В анкетата като турци са се самоопределили 64%, като роми - 6,9%. Останалите групи се разпределят така: помаци - 10,1%, българи - 7,5%, мюсюлмани - 5,6%, без отговор - 4,5%, къзълбаши, сунити, алиани - 1,4%.
Ако се сумират отговорите "помаци", "мюсюлмани" и "българи" заедно с неотговорилите, се получават 27,7%, което почти съвпада с процента на говорещите български език мюсюлмани - 28,2%. Според проучването става дума за идентификацията на помаците - традиционно различна в различните региони, с все по-отчетливи тенденции за обособяване на "помашки етнос".
Политиката ангажира активно само 12,3% от анкетираните. От тях 50,9% - най-високият процент съгласие, смятат, че политиците от ДПС се грижат само за собствените си интереси, а не за обикновените избиратели. 38,7% твърдят обратното.
Въпреки това, процентът заявяващи, че ще гласуват за ДПС категорично доминира. Преобладаващата мотивация за този вот е, "защото всички мои близки и познати гласуват за ДПС" (50,8%), а 17,2% казват, че споделят идеите и принципите на ДПС.
87,5% не смятат, че мюсюлмани и християни се разбират трудно помежду си, а само 1,4% се опасяват от развитие на тези отношения в отрицателна посока. Но в същото време, дълбочинните интервюта показват засилване степента на капсулиране в собствената група и намаляване на доверието в "другите".
