Три часа по-късно улиците на София се задръстват от факелно шествие и тълпи, които викат „ура“
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
Преди да започне сражението при Лозенград, пруският стратегически съветник на турския султан – генерал Колмар фон дер Голц, лично обучавал до неотдавна османската армия, самодоволно заявява: „За завладяването на Къркларели ще са нужни три месеца време и армия, три пъти надвишаваща българската войска както по численост, така и по качество”.
На седмия ден от началото на Балканската война и след 3-дневни бойни действия обаче градът пада в български ръце.
При това, заради проливния дъжд, който се изсипва над полесражението, така и в боя не се включва артилерията. Военният кореспондент на в. “Дейли Телеграф” Луи Бързина възкликва: „Това е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава”! А френският военен министър Етиен Милеран обявява нашата армия за „най-добрата в Европа” и публично заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя”.
Настъплението на нашите воини от 22 до 24 октомври (9 до 11 октомври по стар стил) 1912 г. хвърля в дива паника противника. Цялата войска на Османската империя, разположена по десния фланг, се скрива в града. След нея като обезумели зарязват позициите си и останалите турски войници, смъквайки и хвърляйки на земята всичко от себе си, което им пречи да бягат по-бързо. Както отбелязва германският военен кореспондент Курт Арам: „Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине”!
Суматохата при отстъплението на османците е толкова голяма, че на бойното поле се изоставят оръдия, огромно количество боеприпаси, пушки...
Трофеите, които българите прибират от Лозенград, наброяват 58 оръдия, два самолета, няколко склада с храни и облекло, архива на 3-и корпус и личния багаж на неговия командир. Военното издание на в. „Вечерна поща” отбелязва в броя си от 16 октомври: „...най-куриозен е багажът на бившия турски министър Махмуд Мухтар паша – син на великия везир... Неговите „гащи” ще трябва да се запазят за българския военен музей”. Генерал Радко Димитриев пък си запазва за спомен неговата обсипана с блилянти златна сабя и сребърните му пищови.
Жененият за египетска принцеса турски военоначалник след позорното си поражение телеграфира в Константинопол, възмутен от страхливостта на своите подчинени: „Това не е войска, а сбирщина! Войниците мислят само за това как по-бързо да се доберат до Стамбул, където ги привличат миризмите на константинополските кухни”. Че това е било така свидетелства и разказът на един от ранените ни край Лозенград войници, който изповядва пред репортер на „Вечерна поща” какво е носил турският аскер. „Турската армия при Лозенград бе най-добрата – отбелязва той. – Дрехите на войниците са като нашите парадни. В заловените турски раници се намират 3 сухара, едно джезве, малко захар и кафе, спиртниче, тютюн и от двете страни шишенце ракия”.
В София трепетно очакват вестта за превземането на Лозенград. Уличната мълва цели няколко дни разнася слуховете, че това се е случило, но телеграмите от генералния щаб съобщават само за приближаването на армията ни към турската крепост, разположена източно от Одрин, само на 60 километра от българската граница.
В шест часа вечерта на 11/24 октомври най-после пристига така жадуваната новина – военният министър получава известието за голямата българска победа. В една от стаите на министерството на външните работи по това време се намира и Лев Троцки, който в момента е военен кореспондент у нас на вестниците „Ден”, „Киевска мисъл” и „Одеска мисъл”. Узнавайки за падането на възловата турска позиция, той споделя, че до този момент просто не е „вярвал” във войната. Но вече я усетил истински. В своите дописки от Балканите Троцки вълнуващо описва случващото се по това време в нашата столица, на което той става пряк свидетел:
„Някакъв майор извика на тълпата тази вест от балкона на военното министерство и разхвърли кратък печатен бюлетин. Няколко хиляди души обкръжиха министерството. Скоро на улицата се появи манифестираща младеж. Над тълпата, по прозорците и върху покривите се появиха национални знамена. Военният министър се показа на прозореца и произнесе кратка реч в прослава на България и на българските юнаци. След четвърт час електрическият ток на националния ентусиазъм прониза цялата атмосфера на София. Тълпата задръсти улиците, а минувачите отново и отново повтаряха радостната вест, поздравявайки се един друг и викайки „ура”... Тръгна факелно шествие, като младежите стреляха във въздуха с револверите си. Те викаха „ура” и пееха „Марш, марш, Лозенград е наш”.
Когато по-късно Троцки си пробива път през тълпата към хотела си, вижда малки момчета, които продавали на улицата специална притурка към вестник „Камбана”, която съобщавала: „Пленени са 40 хиляди, в това число и военноморския министър Мухтар паша, принц Абдул Халим и много други паши. Освен това са завладяни: 118 оръдия, 40 хиляди маузери, милион килограма припаси, 10 хиляди палатки, 4 склада и пр.”
Тези данни наистина са преувеличени, но на този етап това е напълно обяснимо. Разминаването с реалните данни не е толкова плод на небивалия ентусиазъм от зашеметяващата победа, колкото се дължи на краткото време, в което е подготвен този вестникарски подлистник. Все пак Лозенград е превзет в 4 часа следобед, а притурката се появява на бял свят някъде около 7 и половина вечерта. Едва ли за такъв къс срок е могло да бъдат преброени всички пленници и всички военни трофеи.
След отшумяването на първоначалната еуфория обаче идва ред на обвиненията защо генералният щаб не е позволил да се продължи преследването на турците по-нататък. И тук трябва да отдадем дължимото на нашите командващи, които не са се поддали на изкушението да хукнат след бягащите османци, а хладнокръвно са преценили обстановката и състоянието на нашата армия след героичните й действия край Лозенград.
Защото великите български войници успяват преди това да изминат за шест дена 120 километра през най-трудно проходимата част на Странджа – както отбелязва Георги Марков в „България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г.”: „по коларски пътища и кози пътеки, разкаляни от дъждовете, хранена с подръчни средства”. Като се извади един ден спиране – отбелязва той, – излиза, че войската ни е вървяла по 24 км на ден! И разбира се, турците изобщо не са допускали, че 53 000 души могат да прекосят с артилерия и конница тези непристъпни иначе места.
Генерал Иван Фичев, който пряко ръководи военните операции на Тракийския боен театър, признава в тази връзка, че „поради изоставането на обозите с храни и бойни припаси, липсата на пътища и умората” смятал за възможно само тактическо, а не стратегическо преследване.
Въпреки това командирът на Трета българска армия генерал Радко Димитриев, когато докладва на Главното командване за изтощаването на войските ни от прехода през Странджа, не пропуска да отбележи, че „духът след тази победа е на недостигаема височина”. Но все пак настоява: „Считам за необходимо да дам на по-голямата част от армията два-три дена почивка, през което време да попълним возимите и носими продоволствени припаси, ако обаче общото стратегическо положение налага да действуваме, то моля да ми се даде директива и ние сме готови веднага за работа... Моля, дайте ми по-широки директиви, та в случай на скъсване съобщенията да мога да действувам по-самостоятелно”.
След тази молба напълно естествено не последва заповед за незабавно преследване на отстъпващите турци. Което, както знаем от историята, не пречи малко по-късно настъплението на нашата армия да продължи все така успешно и все по-навътре в Тракия, овладявайки на един дъх и „непревземаемата” Одринска крепост. Макар че мнозина наблюдатели са се отнасяли скептично към това, отчитайки факта, че турците придават на Одрин значение като ключ към Цариград и ще съсредоточат там несъмнено доста по-сериозни военни сили, отколкото при Лозенград. Те обаче не могат да премълчат, че „моралният плюс на България се отразява като морален минус на Турция” и че предимството на българите е в по-бързата мобилизация и подвижност на армията им, както и нейната еднородност и невиждано въодушевление.
