Мястото, където смелият Нешкю натръшкал турските копои, се намира край родопската перла Широка лъка
30 Октомври 2012, Вторник
Потомъкът на големия родопски Балабанов род - Нешкю, овършал цяла ливада с... турци
Автор: Елена Хайтова
Било време разделно над Родопите. Кървавият ятаган на робството тегнел над непокорните глави. Тежко било и за живеещите в село Балабан, близо до гара Бук. От днешното село Арда до Балабан има-няма двадесетина километра. А тамошното население било мирно и се занимавало със скотовъдство, земеделие, и пчеларство. Ала се случили тежки и сушави години, гладни. Турците това и чакали – да примамят гладните с храната, а после да им наложат вярата си. Затова щедро раздавали просо, ръж и сено на покорените.
В това село живеели неколцина братя Балабановци, от които по-късно се пръкнал големият Балабанов род в селата Ягодина, Стойките и Широка лъка. Единият от тях бил овчар на име Костадин и повече време прекарвал в планината, но другите в селото не издържали на глада и взели да се огъват. Успокоявал ги овчарят Костадин от високото, викал ги при себе си, за да дирят утешение при стадата, но те били много уплашени и ужасно се страхували.
Когато Костадин слязъл един ден да види какво става в селото, болка срязала сърцето му като съгледал братята си с чалми на главите, много от съселяните си – също.
Не ща да имам нищо общо с вас, затова нека да разделим бащинията си – викнал с разтреперен глас Балабана.
Как смееш от османлии да търсиш бащиния? – опънали се гневно новите чалмалии.
Костадин Балабана на издържал предателството, хвърлил се върху чалмосаните си братя и завъртял гегата... Бил ги и пребил, а после сам забегнал при юруците, но не продал честта си за крина просо.
Казват, че това било през 1680 година... А по-късно на този непокорен Костадин Балабанов, дето заживял в село Ягодина, му се родили четирима синове и дъщеря Маруда. И така започнал началото си големият Балабанов род в българско. И във всяко следващо поколение на племенници и внуци шетал непокорният дух на Костадин.
Единият от синовете на Костадин – Никола, също отгледал четирима сина, като баща си – Куртю, Илия, Стою и Нешкю. Най-сербезлия между тях се оказал Нешкю.
Грамаден бил той и космат като мечка. Гърдите му били отвън дори в зимно време. Ледени висулки висели по тях, ала той, юначагата, пак риза не слагал. Такава дреха за него било непозната, пък силата му – нямала измерител. Цяло шиле скривал в пояса си без това да личи. На заптиета много-много не правил почит, дори дръзко разговарял с тях, ако го предизвиквали.
Веднъж едно заптие се заяло с него:
- Кога е вашият байрям, та да си найдам каурки (християнки) за...
- А вашият кога е – побързал да се „издължи“ здравенякът, – та да дода и я да погаля вашенските моми...
Ярост заслепила заптието и то поръчало веднага да хванат Нешкю. Ала как? Със сила не можело. Хванали го с хитрост. Издебнали го неколцина като си свалял пояса, за да си избърше лицето. Тогава се нахвърляли всички отгоре му и го завързали здравата.
Крива обаче им излязла сметката. Този родопски Крали Марко като се развъртял, разфучал, като повлякъл палачите си през стърнища и долини, та овършал сума трева с тях. Оставил ги полумъртви.
Днес това място, дето влачил турските копои Нешкю, носи името „Нешкюва суда“. Намира се в Широка лъка. Та тя, „судата“, напомня, че българинът умее да се разплаща, когато посягат на силата и на свободата му...
В редицата на Балабановите мъжки наследници като тънка ела наднича бяла Маруда.
Гиздава, та гиздава! Загалил я друговерец, а Маруда залиняла, щото хубостта й моминска се разсипала заедно с нейната чест. Забременяла Маруда и силом дочакала деня, в който да добие детето си. Ала щом се родило то, умряло, задушено от майка си, която не искала насила заченато дете. Права, или крива за някои, Маруда се показала твърда, въпреки своята крехкост. Останала песента за гиздава Маруда и приказката какво могат българки да сторят, щом ги загали силом друговерец.
От този Балабанов род съм и аз – гордо приглажда мустаци мъж с апостолско лице на име Васил Капушев.
Още през 60-те години на миналия век той започнал да изследва рода си, в който се преплитали нишките на разделното време. Българи и българомохамедани – с единен общ корен. За повече от 20 години над 10 000 съдби минали през ръцете и ума му на родоизследовател, който чукал на най-различни врати в Стойките, Широка лъка, Ягодина, Девин и като му отваряли – някои усмихнати, други сърдити, той изричал едно и също: „Аз съм Васил Капушев от Стойките, търся рода си...“
Човек е силен със своя род – разказва издирвачът на фамилните корени и техните разклонения. – Направихме няколко родови срещи, като първата от тях посветихме на 13-вековна България. След третата среща, състояла се през 1989 година, много Балабановци разбраха, че всички сме произлезли от български родов корен, макар да сме били разделени от тежкия турски ятаган. Били сме като две крила на една птица. С един общ организъм. И този организъм ние здраво скрепихме на тези родови събори...
Представям си как съвременните Балабановци, събрани под голямото родово дърво на Костадин Балабана, подхващат хоро след хоро, а в душите им отекват думите на отколешната дядова Костадинова мъдрост: „Чеда мой, пазете се от бури в сърцата и ако се опитат да ви отвеят, дръжте се заедно, дайте отпор на тези бури. Никога не позволявайте на рода да загине, дървото да се пресече и вие да се изгубите. Коренът е як, когато е дълбоко в земята и аз ще се мъча да ви крепя издълбоко. Ала вие ми помагайте като се хващате нагоре и все по-нагоре, та да възлезете към светлото с чисти чела и вяра, с ясни очи...“
Шумолят листата на това родово дърво, а и на много други като него, за да разкажат истина, преплетена с предания, ала напоена с огромна любов към потомците. Към идното, българско време.
То е вечност и зове за вярност.
От славния родопски Балабанов род е и Васка Сариева, която е известна като една от широколъшките славеи. Над 40 години народната певица разнася по света славата на българския фолклор. В продължение на 30 сезона тя е солистка и конферасие на популярния Ансамбъл за песни и танци на Българската армия.
Васка е родена в Широка лъка. Спомените й от най-ранно детство са свързани с ежедневието на семейството й, изпълнено от сутрин до мрак с музика и песни. „Още като закусвахме, татко надуваше гайдата, а мама му викаше: „Ей, Ангеле, хората, като минават край нас, ще кажат „тия вече са на три ракии от заранта” – разказва самата тя в едно свое интервю.
Като млада кандидатства в тогавашния ВИТИЗ „Кръстю Сарафов” (дн. Театралната академия). На приемния изпит изпълнява стихотворението „Нова България” на една от най-известните кипърски поетеси Ели Пеонидис. Години по-късно съдбата я отвежда в Кипър, където случайно успява да се запознае лично с нежната лиричка. От тази среща като свиден спомен й остава една сърдечна снимка, направена през октомври 1886 г. в Лимасол.
