Доброволци при Лозенград. Един от тях е Христо Димоков
07 Ноември 2012, Сряда
Два спомена, разказани от внуците на участници в Балканската война
Когато избухва Балканската война, дядо ми Христо Паунов Димоков е на Христова възраст. По това време той има всичко – семейство, деца (баща ми тогава е на 3 години, а чичо ми – на 6), имение в Украйна. Фамилията му – български градинари, от години се е устроила там. Работниците в имението – руски селяни, били крепостни, което означава, че им е бил собственик. Като притежател на определен брой работници, дядо ми получава титлата помешчик. Още повече, че руската аристокрация в голямата си част е била с български корен.
Та това „имал всичко“, както казват съвременниците ни, явно не било достатъчно, щом е поел със съпругата и децата си за България, за да се включи като доброволец в българската армия.
И външният му вид носил белега на благородството – кафяви очи, тъмнокафява коса... Изобщо бил широко скроена личност.
Докато чакал месец време у нас, за да бъде включен в армията, съвременниците му са запазили ярки спомени за него, които по-късно с възхищение разказвали на баща ми. Дядо пеел великолепно и танцувал вдъхновено. Но колкото бил „душа човек“, толкова и държал строго на дисциплината и реда.
В крайна сметка той постига мечтата си – да се раздаде за родината. Ранен в битката при Лозенград, умира в тамошната болница.
Съвсем скоро научих, че деканът на Киевския технологичен университет Ирина Димокова е негова родственица. Самата тя взима участие пък във Втората световна война. Самият вуз е основан с методичната помощ на такива корифеи в световната наука като Дмитрий Менделеев, създателят на аеродинамиката Николай Жуковски, акад. Тимирязев и др.
Баба ми, останала сама с децата, не успява да преживее тежките години и три години след съпруга си също напуска този свят. Баща ми и чичо ми остават кръгли сираци.
Не знам дали на всички загинали или отличили се на фронта са давали пари, но на двамата сина на дядо ми държавата е отпуснала, макар и малка, пенсия, която им е стигала да си плащат поне квартирата. Дълги години в семейството ми се пазеше и официалната грамота от Министерството на войната, на която бе прикрепена и публикуваната тук снимка.
Вярно е, че онова време е тържествувала Епохата на благородството. Но и тогава го е имало днешният идиотизъм. Когато тръгва за родината си, дядо оставя наместник на имота си – един българин, който едва дочаква смъртта му и заграбва всичко. От разстоянието на годините днес, знаейки как се развива животът на наследниците му, съдя, че съдбата не прощава никому. Но това е друга тема.
Този велик българин – моят дядо, е липсвал много на баща ми, както и на мен. На България той е дал саможертвата си, а на нас – примера на достойния човек. Тази дълбока връзка, предадена ни може би и по ген, е най-голямото ми наследство от него. Надали проумяват днешните българи, че една нива или имот не се съизмерват с духовното величие на българите от онова героично време.
И замисля ли се някой днес в забързаното съвремие в треската за оцеляване какъв пример ще остави за следващите поколения?!
От баща ми и чичо ми дядо ми има внуци и правнуци. Сред тях доктор невролог, учители, художник, строителен инженер, психолог, журналист и още много достойни наследници на светлата му личност.
Спомен на Кристина Кирилова
Съдбата на един ротен командир
С удоволствие прочетох преди време в бр. 11 от 16 март т. г. на в. „Десант“ статията „Как превзехме „Непревземаемата крепост“ и откъса от спомените на ген. Г. Вазов за превземането на Одрин. Те ми дадоха доказателство за това, което отдавна знаехме в нашата фамилия – че 10-и Родопски полк първи превзема първото укрепление на Одрин – „Айджиолу“. Този форт е щурмуван и пада под атаката на Осма рота – с командир дядо ми Михаил Икономов, и на Първа рота с взводен командир Добри Желев.
Дядо ми Михаил Икономов е роден и произхожда от виден възрожденски род от Дупница и е израснал в семейство с 8 деца. Родословното дърво на рода е от 1810 г., като негови корени се откриват още към 1780 г.
Родоначалникът му е свещеник. Това е поп Янаки, който е заемал длъжността архиерей. Дядо ми завършва военното училище в София, след което е разпределен на служба в Хасково. Там той създава семейство, в което се раждат 5 деца, чиито наследници днес живеят в Хасково и в София.
През Първата световна война 10-и Родопски полк е изпратен да воюва на фронта в Македония. През ноември 1917 г. той загива в сраженията на завоя на река Черна. Той толкова е бил уважаван от своите подчинени, че, смъртно ранен, войниците са го взели на ръце, за да го пренесат на сигурно място и да го спасят. Но той им заръчва: „Момчета, оставете ме. Бягайте и се спасявайте“. Така той е оставил костите си за идеята за обединението на България.
Днес в негова памет има поставена плоча с името му в църквата „Св. Богородица“ в Дупница. Името му фигурира и върху общ паметник в района на рушащите се сега казарми на Хасково.
Едно голямо БЛАГОДАРЯ за жертвоготовността в името на отечеството. Какво са това пари, земи, иманета за нашите славни ГЕРОИ. България е нещо по-свято от изброените, но трябва да имаш мъжко сърце. Били са доблестни мъже Христо Паунов Димоков и Михаил Икономов. Истински българи бих казал и всеки назовал се себе си като такъв трябва да последва техния пример за морал и достойнство в новото героично време. Дълбок поклон и вечна им памет. Да живее България!
