Дъщерята на Бачо Киро приветства в Бяла черква руските войски на 6 юли 1877 г. Рисунка: Григор Спиридонов
21 Ноември 2012, Сряда
Дъщерята на Бачо Киро е и първата българска поетеса
Автор: Маргарита Атанасова-Арачийска
Върху книга на турски език даскал Киро Петров Занев, известен като Бачо Киро от с. Мурад бей кюю или Горни турчета (дн. гр. Бяла черква), четем автобиографичните му сведения от 1866 г., написани съвсем лаконично: „Роден съм аз, Киро Петров на 1835 лето... ужених са на 1853, роди са дъщеря ми Марийка на 1855, Иринка – на 1857...“ Следват рождените години на другите му три деца, след което е изписан бащиният благослов: „Да станат добри и... верни граждани на Отечеството си!“
От петте си деца – три дъщери и двама сина, Бачо Киро се привързва най-силно към втората си дъщеря – Ирина. Може би защото е наследила неговите черти: големите черни очи, овалното бяло лице, черна коса, сресана също на прав път по средата. А, може би, защото по друго прилича на него: любознателна, силна духом, с пламенно и чисто сърце, обичащо горещо всичко българско и родно. Тази година се навършват 155 години от нейното рождение и 115 години от смъртта й.
Майката Никула Даскалоцата, както я наричат в селото, останала болнава след преживян удар от мълния (при което сам Бачо Киро едва я спасява, заравяйки я в земята, за да се отнеме електричеството), се занимава само с къщата и отглеждането на немалката челяд. Ирина израства под грижите и възпитанието на своя изключителен баща – учител и просветител на мало и голямо, народен будител, създател на първото селско читалище в България, на първата селска театрална трупа и на първия пътуващ в България театър, поет, фолклорист, драматург, убеден революционер. Той е и първият български „турист“, пътувал с познавателна цел из чужбина.
В сърцето на Ирина отрано се впива болката от робството и неправдата, закипява обич към народа и Отечеството, устрем към свободата!
Първоначалното си образование тя получава във взаимното светско училище в Горни турчета. Открито от баща й Бачо Киро през 1860 г. по подобие на Габровското, то е първото училище от този род в северозападния край на Търновско. В него се учат 120 деца, 80 от които са момичета. Между тях са и двете по-големи дъщери на Даскала – Марийка и Ирина. С това бащата дава личен пример на своите съселяни, за да изпращат и те момичетата си на училище. Бачо Киро е убеден, че девойките трябва да се учат, за да станат „добри майки, добри синове да отхранят за Отечеството“.
Даскалът решава да открие и самостоятелно девическо училище. Селяните в Горни турчета с готовност приемат тази идея. Със свои „спомоществователни“, както ги наричали тогава, средства през 1871 г. започват строежа на сградата му. Наред с това имат грижата да „подготвят и будущата си учителка“ – през 1870 г. Ирина Бачокирова постъпва в четирикласния курс на Девическия отдел на Априловската гимназия в Габрово.
От този период е запазен един-единствен документ (бележка-сметка) за нейната издръжка в Габрово през 1871 г., писана от баща й. Ето какво четем в нея: „Записвам какво похарчвам за Иринка в Габрово – масраф за книгите и за други неща: за Свещена история – 6,20, за Бащин език – 3,20, за книги и мастило – 3,20, за табла и за калеми – 1,20, за 2 кърпи за глава – 6, за гребен давам – 2, харчлък й давам – 8, на Ангела давам харча – 20. Досега на април до 24 ден – 21 (в грошове всичко б.а.).
На интересна информация попаднах пък в една дописка на даскал Васил Неделчев, изпратена в Царигард и отпечатана във вестник „Право“, бр. 20 (24 юли 1872). Тя гласи: „Горни турчета (Търновско), 25 юни 1872 г. Г-н редакторе,... нашите селяни, които като познаха, че най-доброто нещо на този свят е учението, заеха усърдно да пристояват за него. Тъй есенес заправиха девическо училище и сега го доизкарват, а подготвят и будущата си учителка, като проводиха на Габрово Ирина Даскалова – момиче на 13-14 години, и става година и половина тя учи там. Подир сегашното испитание тя ще влезе в третий клас“.
Независимо от солидната педагогическа подготовка, която получава в Априловската гимназия, Бачо Киро се стреми да разшири Ирининия кръгозор, зрителни представи и понятия. Затова той я води по забележителни исторически места в старата столица Търново, в Свищов, където може да види що е вапор (параход) и пристанище или пък как изглежда голямата гранична река Дунав между румънския и българския бряг.
С откриването на Девическото училище в Бяла черква – първо и единствено в региона, в него влиза и първата жена-учителка, единствена в този край – вече 18-годишната Ирина. В него баща и дъщеря, заедно с другите учители, обучават около 180 български деца.
В същото време в съседното село Михалци учителства и младият Тодор Лука Лефтеров, завършил висш търговски колеж в Манчетър, Англия, за който вече писахме подробно в „Десант“. В Горни турчета той се запознава с младата, образована и красива учителка Ирина, с която се сгодяват, но така и не им е писано да се вземат.
Настъпват бунтовните дни на 1876-та. Селищата от северозападния край на Търновско, в които Бачо Киро цели 27 години е посявал семето на свободата, се готвят за въстание. Този край със седалище Горни турчета е вторият, най-активният бунтовен район на Първи Търновски революционен окръг...
Прочутият даскал има доверие на дъщеря си и я въвежда в народната тайна, запознавайки я с въстаническата подготовка на местния революционен комитет. В трескавите дни на подготовка той й възлага много отговорни задачи, най-важната от които е да ушие зеления байряк на въстаниците. От едната му страна Ирина извезва девиза „Свобода или смърт“, а от другата – православен кръст. Това може би е единственото знаме с кръст по време на Априлското въстание 1876 г. (после то умишлено е изгорено в последната нощ преди опита за пробив през турския обръч на 7 срещу 8 май в Дряновския манастир от Цачо А. Ненов по решение на щабния въстанически съвет, за да не попадне в ръцете на турците). Съществува предание, че Ирина дава знамето на първото си либе Тодор Лефтеров, за да го съхранява до съдбовния момент.
С ушиване на байрака Ирина става втора Райна Княгиня – Белочерковската. Тя си приготвя и бунтовни дрехи (мъжки беневреци и салтамарка, навуща и цървули), с които пременена възнамерявала да тръгне с четата, но поради треска, това не се осъществява. На 28 април 1876 г. знамето се развива и развява в с. Махалата пред четата на Бачо Киро и поп Харитон, а после, забито сред двора на Дряновския манастир, вдъхновява и окриля четниците цели девет денонощия срещу 10-хилядната вража турска сила на Фазлъ паша.
В тази епопея Бачо Киро оцелява като по чудо, но три дни след това е предаден и след извънредния турски съд в Търново е обесен на 28 май 1876 г. Ирина, заедно с брат си Теодосий намират написано с въглен прощално писмо от баща си, което тя преписва, а после публикува в стихосбирката си „Българка“, издадена след Освобождението. То гласи: „Сбогом, мили чада и приятели! Аз днес се разделям за вечно с вас и ставам жертва за народа си. Недейте скърби за мене, защото аз си изпълнявам длъжността, но скърбя аз, че не умирам с нож в ръка, а предаден и с мъчителска смърт, предаден съм от моите приятели, но ги прощавам, защото не знаят какво правят! 16 май 1876, Бяла черква“.
И други тежки загуби преживяват Ирина и семейството й: и двамата братя на Бачо Киро – поп Гаврил и Христо Трифонов, загиват в манастира, а любимият на учителката Тодор Лефтеров е съсечен от Фазлъ паша извън светата обител. Цели 20 години след Освобождението тя не може да задави болката си по него, по баща си, по страданията на изоставените от всички свои близки, останали сиротни. Своята лирика събира в стихосбирката си, озаглавена „Българка“, отпечатана през 1890 г. под инициалите И. К. Т. (Ирина Кирова – Тотева, б. а.). С това издание Ирина Бачокирова става първата в България поетеса. В творбите си тя описва социалния протест и разочарованието на народа от властта след Освобождението, когато идеалите, за които са дали живота си хиляди най-добри синове на България, са потъпкани от управляващата върхушка.
Самата Ирина Бачокирова остава вярна на заветите на своя баща. Тя дълго учителства в Бяла черква. По нейно настояване закритото селско читалище отново отваря вратите си. И като учителка, и като читалищен деец, тя просвещава и млади, и стари, като за по-младите, останали неуки, открива неделно училище.
На 6 юли 1877 г. в 6 часа сутринта цялото население на новопокръстеното село с име Бяла черква (пазено отпреди османската Бяла черква) с голяма радост, с хляб и сол посреща освободителите си – Драгунската бригада от Предния отряд на генерал Гурко, водена от генералите Евгений Максимилиянович и княз Святополк Мирски. Приветствено слово произнася даскалицата Ирина, която ги поздравява с „Добре, дошли!“ и им пожелава „Благополучна победа!“.
Словото й е трогателно, затова двамата генерали й подаряват две златни монети и 40 рубли. С тези пари Ирина, новият български кмет Вачо Тодоров и приятелят на Бачо Киро Илия Шишков поставят началото на инициативата да се построи паметник-камбанария насред мегдана, който и днес е символ на Бяла черква. Той е първият в България мемориал в чест на руските войски и Освобождението.
През 1886 г. вече 30-годишната Ирина се омъжва за Тодор Тотев – син на прочутия войвода Филип Тотю. Премества се в с. Летница (сега град) където учителства до края на живота си, на който 10 години по-късно слага край Жълтата гостенка.
