Самотният воин на писателския фронт

Автор: Борис Цветанов

Както казва Реймънд Чандлър в едно свое прочуто есе за криминалната литература: „Еротичният роман по ред причини не е престижна литература. Липсва й елемент на възвишеност. Еротиката е предизвикателство към мисленето и на индивида, и на обществото“.

Важно е да добавим обаче, че има литература и белетристика. Литературата е лукс, белетристиката – необходимост. И към последната все така ще се посяга, както се е посягало и винаги ще се посяга към евтиния салам в кварталния магазин.
Затова и с всичките му недостатъци, трябва да свалим шапка на Славе Езеров! Дори само за смелостта му на самотен воин в България в момент, в който в света тече огромна река еротично четиво.

Първият му роман „Аз искам“ е истинско предизвикателство срещу фалша на дребнобуржоазния морал. Официалната литературна критика обаче се направи, че не го е забелязала. Доста любопитен факт, особено като се има предвид, че настъпва момент, в който  всяка пета книга, продавана в страната, е негова.

Да не говорим за така самонарекла се „прогресивна критика“ – тя отдавна беше заклеймила еротиката в литературата, без да има ясен критерий за това какво е еротиката и какво е порнография. И като Езеров й падна в ръцете след Девети септември, нейна милост се зае със страст да унищожава книгите на „порнографа“.
Само че „Аз искам“ съвсем не е еротичен роман. Още в тази своя първа крачка Славе Езеров, чието истинско име е Слави Александров Битраков (1906-1972), се опитва да надскочи еротиката. Ползвайки сюжетите й, писателят всъщност поднася на читателя една класически остра социална белетристика.

Освен това при появата на тази негова творба бяха минали едва десетина години от скандала около първия български еротичен роман „Тъмни зори“ на Кирил Христов. Още се помнят протестите до министерството на просвещението от всякоя възраст, класа, пол, занятие. Години наред след експеримента на Кирил Христов не се намира български писател да се захване с вадене на кестени от огъня. И издателство такова няма.

Едва през 1931 година Славе Езеров успява да склони Ел. Петков да завърти в печатницата си „Аз искам“ – във вид на брошура. Той се надява с приходите от първата брошура да издаде втората и т.н. до седмата – последната. Което и става. Но само толкова...
Чак през 1938 г. М. Линков в печатница „Раковски“ извърта на първо време 2500 бройки на романа, вече оформен като книга. След което П. Маджаров с издателство „Книго-Лотос“  кандидатства да пускат по една книжка.

На следващата година Гологанов прегръща идеята да залее книжния пазар с еротичните романи на младия писател. За три години той пуска петнадесет заглавия, някои от тях в две, три и дори четири издания. И постига главозамайващ тираж, далече надхвърлил официално признатата (по разни съображения) обща бройка: 160 000 екземпляра.

Славе Езеров става най-четения български писател в периода 1939 – 1942 година. Четат го ученички с бели якички (тайно, разбира се), мустакати даскалици (още по-тайно), срамежливи гимназисти и похотливи старчета. Писателите го гледат с пренебрежение, с което зле прикриват зачервяващата ги ярост.
Авторът обаче съвестно си гледа занаята (написва 10 000 машинописни страници) и се опитва да положи основите на българския социален роман с еротичен оттенък.

Дори да не бе постигнал кой знае какви успехи, както сам си признаваше някъде в средата на шестдесетте години на миналия век, Славе Езеров защитаваше художественото право и на еротиката да излезе на сцената, а не само жизненото право на обектите й да съществуват в живота...
Това си бяха еротични мисли, но те си оставаха в никога вече неповторилата се в никакво друго кафене атмосфера на „Бамбука“, българския Хайд парк в ония години... Където винаги беше пълно с анатемосани интелектуалци и доносници с дълги уши. Това са години на лицемерие, което Езеров органически не понася.

Връщаме се във времената на триумфа му. Той продължава три години. Един след друг романите му отрупват сергиите: „Модерно общество“,  „Опиянение“, „Дневникът на една девойка“ и други.
За да затворим устата на фалшивите моралисти и критици, защитници на „истинската“ литература, които не липсват и днес, ще отбележим, че един от тия скандални (?) романи –  „Любов край синьото езеро“, за три години достига до шест издания и се разпространява като безплатно приложение на списание „Родители и деца“. Книгата е издадена – забележете – с „препоръка от Министерството на просветата“. Има ли още някой, който да твърди, че Славе Езеров е адепт на порнографска литература?!

Но иначе критиката все така си мълчи. Мълчат и търсачите на сензации. А какво по-сензационно от появата на еротични романи – менте. Нещо безпрецедентно в българската литература. Иначе явлението е добре познато в света като присвояване на самоличност – дребни авторчета пробутват боклуците си, използвайки името на популярен автор – класическият пример са многобройните книжки за Шерлок Холмс, писани уж от Конан Дойл. Така и на нашия книжен пазар се появяват ментета, уж продължение на неповторимата „Аз искам“ – „Тя иска“,, „Той иска“... Анонимни автори и издатели си пълнят джобовете за сметка на Славе Езеров. В интерес на истината той наистина пише продължение на „Аз искам“. За любознателния читател ще уточним, че това са „Никога любов“ и „В низините“.

Това не е единствената трилогия на Славе Езеров. Заглавията „Позор“, „Хора без морал“ и „Чернев, човек с тъмното минало“ говорят за острия социален елемент в романите му. Както и „Човешки страсти“, и „Жестока съдба“...
Но идва Девети септември. Чекмеджето на автора е пълно с ръкописи, неизлезли поради разрушените от бомбардировките печатници.
Само че социалистическият реализъм настъпва с аутодафета. Говори се какво ли не.  И  с особена страст, както вече отбелязахме, творчеството ми се заклеймява като „порнографията на Славе Езеров“.

Но се случва нещо уникално за онова време.
Книгите се горят, но не са включени в прословутите черни списъци. И той не е в черните списъци на авторите на вредната за народа литература.
Иначе е избутан безцеремонно от литературния живот. Въпреки неоспорваната му плодовитост на автор. Всъщност дотук не сме споменали, че освен автор на еротичните романи, Славе Езеров е един от най-блестящите писатели сатирици. Години наред той е  водещ на хумористичните страници в популярни ежедневници.

Но социалистическият реализъм не иска творби с герои като неговите. Те нямат място сред студените като икони образи на комунисти. Всъщност, правейки се на ударени, корифеите на социализма му дават възможност да се намести в новото време, тихомълком прощавайки му забележките в еротиката. Не за друго, а защото е член на БКП и е пръв приятел от години на новия вожд и учител на българския народ Вълко Червенков. Укривал го е през 1925 година, когато са го търсили под дърво и камък след атентата в „Света Неделя“ и с други думи само заради Славе Езеров е отървал кожата.

Писателят е могъл и да развее тая история като байрак, а като капак да издъвче, че в романите си е изобличавал несъстоятелността на капиталистическата действителност, и то по-силно от всички прогресивни автори в ново време, взети заедно. При това положение е могло дори да се преглътне най-горчивия хап – огромния тираж на книгите му.
Нещо повече – през януари 1956 година Вълко Червенков му идва на гости по случай 50-годишнината му и се заклева, че ще го подкрепи в творчеството му, че за него той е българският Мопасан, на когото социалистическият реализъм ще даде възможност да осъществи всичко онова, което буржоазната действителност не е могла да му осигури.

Славе Езеров горещо благодари на поета и актьора Вълко Червенков, но не може да се съгласи с него. Компромисно, за да не го обиди, Славе споделя с настоящия политик  мнението си, че кохортата около него няма да го остави... И предпочита да си остане последния мохикан на честното българско перо, без да си прави илюзия, че могат да дойдат и други времена.

С тези мисли и си отиде от този свят преди 40 години. А дотогава обикаляше за по ракия в „Дълбок зимник“, подминаваше с пренебрежение „сивото поточе“ – кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5, спираше за минути в „Бамбука“... Един писател – демократ преди демокрацията, за когото в най-голяма степен важат думите на Мирон Иванов: „Няма власт над оная глава, която не иска власт“.




В категории: История , Горещи новини