Дневникът на Христо Козлев разкрива картини от края на деветнадесети век
Автор: Кристина Кирилова
Времето, обикновено безчувствено към всеотдайни общественици, е пощадило Христо Ников Козлев. И до днес Долна Оряховица тачи и пази паметта за него. С името му гордо се кичи и местното читалище, което през 2013 г. ще отбележи своята 130-годишнина. Козлев е един от основателите му и пръв негов председател.
Бащата на този виден български будител – Нико Козлев, е бил член на революционния комитет в селото, основан от Левски през 1871 година. По-късно той става един от осемте долнооряховчани, записали се като опълченци в освободителната война.
Долна Оряховица има богата история, населявана е още през желязната епоха и е утвърдена като селище през Средновековието във връзка с близката крепост Раховец. Тя е била привилегировано населено място, като нейният статут е уреден със специален ферман още от 1538 г. Документ от 1550 г. сочи, че в него е имало 92 домакинства, всичките български.
Училище тук е открито през 1830 година.
Христо Козлев е роден през 1865 година и е едно от шестте деца в семейството.
Още като ученик той проявява разнообразни интереси, които ще утвърди в младостта си. Имал богата библиотека с философска, историческа, географска, медицинска литература и много речници. Естествено намира място сред неколцина млади хора, основали читалището през 1883 г., което наричат „Братство“. До края на живота си Христо ще бъде свързан с него, каквито и длъжности (включително кмет) да е заемал. Той се проявява като неуморен организатор на празници – именни и рождени дни, битови ритуали и други. И никога не се отчайвал, когато не е бил разбиран.
Козлев винаги е имал свои виждания по политически и обществени въпроси. Изразявал ги е не само в селището и окръга, но и в статии в популярни тогава периодични издания: „Надежда“, „Нов отзив“, „Търговски вестник“, „Юридически преглед“. За характера на повдиганите от него въпроси е достатъчно да посочим една негова статия в „Юридически преглед“: „Разбойнически вертеп – за Горнооряховското съдебно приставителство“.
Освен това е бил и член на църковното настоятелство, където се е проявявал като особено критичен и към изборите на свещеници, и към самите божи служители.
Свързан със земеделското движение, като пословично честен човек, той много пъти е бивал разочарован от партизанщината в него. Един любопитен момент в тази връзка се разиграва на 8 ноември 1899 г. на гара Горна Оряховица. Там Христо Козлев се среща с популярния тогава Драган Цанков. На въпроса му от коя партия е, дръзко отговаря: „При това разбъркване, примиряване, скарвания и аз вече не знам от коя съм партия“.
Погнусен от партийните ежби и далаверите на водачите, той прави опит да основе „Партия на самостоятелността“.
Главното условие, което определя за членството в нея, е „да не влизат бивши чиновници и кандидати за такива, които само се трудят как да лъжат населението“.
Много години Христо Козлев си води безхитростен дневник и написаното там и досега се явява безценен източник за истинския живот по онова време. Такива дневници ни предоставят автентични картини, много по-ценни от описанията, измислените години след това от разни гастрольори в политиката с амбиции вселенски и възможности махленски. Спомените на Христо Козлев с бележките му за различни битови и светски празници са истински извор на жива вода не само за Долна Оряховица и околността, но и за страната. Те разкриват и неподправената атмосфера на някогашните народни парламенти – селските кръчми. Ще надникнем само в няколко от тия златни страници.
Ако някой си мисли, че кахърите на учителите датират едва от наше време, лъже се. С дата 3 януари 1899 г. Христо Козлев пише: „Вечерта срещнах двама горнооряховски учители, които ходеха да подписват учителите по селата, за да просят от министъра на народното просвещение да плаща на учителите чрез постоянни окръжни комисии и да се тури Закона за училищата в сила“.
От дневника може да се научи, че магазините открай време не само са лъжели в сметките, но и са били редовно обирани. И тогава, както и сега, стане ли дума за дарения, кесиите развързвали преди всичко бедни хора. „Събрах акции от читалищните членове – пише Козлев на 29 януари 1899 г. Отказаха иначе богати хора... Пази Боже от хаджия, пази Боже от глупав човек...“.
Той описва и трудностите с набирането на средства за читалището. Тази дейност направо нарича „просия“. От страниците, изписани с равния му ситен почерк, може да се научи също, че и тогава, както и в наше време, е било пълно с разни „народни лечители, лунни магове“ и техните шарлатании. Описан е още и един вечен бич, корупцията.
На 9 март 1899 г. Козлев отбелязва: „Тая вечер – страшни спекулации от областния кмет. Издава преходни свидетелства, взема пари, но не дава квитанции“.
Дневникът разкрива, че самият народен будител е имал възможност да приема подкупи, но той не бил човек за далавери. И още – удала му се е възможност за участие в добра търговия и макар че на пръв поглед това била благородна работа – ставало въпрос за търговия с книги, той отказва да се заеме с нея. „Един вътрешен глас ми каза – отбелязва той в споменника си – добре, но тогава ти вече не ще си общественик, а търговец“.
За моралния облик на Христо Козлев може да се съди и по други редове в дневника му, където споделя интимно със самия себе си: „Колко мъчно се постигат целите на хората... Трябва много да се уважават хората, които са жертвали своите блага за своите идеали за обща полза, и блажени са тези, които са постигнали целите си. Ще ли бъда честит и аз да видя поне половината от моите идеали осъществени!? Всичко ще стане, но вече когато аз не ще да бъда между живите, и много ми е мъчно, че не ще се намерят хора тогаз да ме споменат...“Това са думи на човек, знаещ цената си на общественик; на личност, достойно изпълнила дълга си, но изпитваща болката, че, както обикновено се случва с такива хора – едва ли делата им ще бъдат оценени.
Но за щастие, в случая с Христо Козлев това не се случва и делото му получава признание по достойнство.
Времето не е заличило и спомена на неговия племенник, който също носи името Христо. Това е синът на брат му Паско – Христо Пасков Козлев. Един изключително надарен поет, говорил руски и владеел есперанто, свирил на мандолина, талантлив художник, един от най-активните дейци на читалището през тридесетте години на миналия век. Той редовно се изявява и като актьор, когато на сцената са се изнасяли пиеси. Този обаятелен потомък на видния си родственик всеотдайно посвещава живота си за осъществяване идеята за един по-добър свят.
От рода на Христо Козлев е и доживелият през 2008 г. навършването на столетна възраст долнооряховчанин дядо Никола Страшимиров Козлев.
