С цената на живота си студент прекратява касапницата. Според смъртния му акт умира от бронхопневмония
Автор: Борис Цветанов
Поредната кървава драма в Щатите с масов разстрел отново се спря на следствието, а не на причината. Масовите кланета не са чужди и на нашата действителност, а вероятно ще ги има и в бъдеще – в много отношения вече сме по-американци от американците.
Иначе и в онова време, което социализъм му викахме, имахме една кървава Рождественска нощ – през 1974 година. Драмата се разиграва в Студентския град в София. Българската преса я отразява с три вестникарски реда: психично неустойчив младеж извършил стрелба в Студентското общежитие, при което има жертви. Толкова. Големият брат винаги се старае да не ни стане много с каквото и да било...
Бранимир Дончев Делчев има несподелена любов със студентка втори курс. По-малък е от нея, все още ученик в единадесети клас на Осма гимназия. Момичето многократно е отблъсквало мераците му, но той не е навикнал да му се отказва.
Баща му е от голямото доброутро. Заместник-директор на ДСО „Стара планина“, което е монополист в областта на дърводобива и дървообработването. Дори и в наше време битува наложеното от аркадашите на бащата Делчев скудоумие, че Бранимир имал психични проблеми, страхова невроза и не знам още какво.
Но криминалистите, които са работили по случая, говорят за строго обмислени с умисъл действия. Само един пример: Бранимир като опитен килър прави всичко възможно, за да заличи пътуването си до квартал „Младост“ – три пъти сменя трамвай и автобуси без никаква необходимост. И освен това месеци наред тренира стрелба с пистолет. А от библиотеката е взимал книги, върху които си личи, че е водил бележки за жизненоважните органи у човека.
В общежитие № 2 пристига с осем пълнителя – 72 патрона, носи фински нож, който според професионалиста Димитър Пенов, преподавател във факултета „Сигурност“ към Академията на МВР, е изключително опасно оръжие.
Бранимир и друг път е идвал в общежитието и никой не го закача. Като дете на големец неведнъж по дребни поводи се е заканвало: „Много знаете, ама ще видите какво ще става!“. По онова време това е обичайният стил на мамините синчета. Пък и нали е Рождество, макар неофициално признат, празник все пак, та и сега преминава пропуска безпроблемно.
Още щом изкачва първия етаж и вади пистолета. В същото време Стоян Димитров Агов, студент трети курс по журналистика, минава край общежитието с приятели, но отминава, отивайки към друга сграда, където се провежда традиционното студентско съвещание. Носи хляб и казва на другарите си, че само ще го остави на пропуска и ще ги настигне...
Тогава Стоян е на 30-години – представител на наборите, които тогава наричаха връстници на Свободата. В общежитието е известен още като Батето, защото е по-възрастен от колегите си, пък и има зад гърба си години сътрудничество в дузина вестници и списания с публикации на журналистически статии, публицистика и поезия. Отделно пише и документална книга за загиналия през 1925 г. началник на авиацията майор Асен Агов.
В момента, в който Стоян оставя мрежата с хляба, Бранимир вече е пред вратата на първата стая в коридора на първия етаж. Студентът по журналистика тръгва към изхода, когато проехтяват изстрелите.
Първите жертви са двама студенти от Виетнам. След това се отваря втора врата и падат убити младеж от Близкия изток и момче от Севлиево. Следващата врата е на младо семейство – Бранимир убива съпруга от упор, застрелва и прегърналата го млада съпруга – така и ще ги намерят. А после ще се окаже и че са чакали дете...
Стоян Агов хуква по стъпалата, взимайки ги по две-три наведнъж. Бранимир презарежда – по коридорите настъпва хаос. Никой не мисли за озаптяването на убиеца. Никой, освен Стоян. След време баща му ще плаче: „Ако не беше Стоянчо, мъртвите щяха да бъдат поне два-три пъти повече“. Потвърждават го и криминалистите.
Тичащите с обезумели погледи момчета пречат на Стоян да е по-бърз. Някои са ранени, препъват го, а той крещи: „Спри!“ и скача в мига, в който убиецът отново презарежда пистолета си.
Само в тъпите американски екшъни супермените имат шансове да използват секундата за презареждане. Стоян е обикновено момче, родено в Долна Оряховица – знае само, че трябва да отнеме сеещото масова смърт оръжие...
Куршумът го удря в гърдите, но не смъртоносно. Смелият младеж избива пистолета с ефектен удар и се опитва да хване стрелеца в мъртва хватка, на каквато са го научили приятелите му от Коми. Убиецът обаче измъква финския нож и го забива в плешката на долнооряховския студент.
Но вече на помощ идват приятелите му. Пръв – студентът по българска филология Исмет Север. Хладното оръжие на килъра ще се забие три пъти в тялото му – два пъти между плешките и веднъж право в бъбреците. Той ще падне и ще изгуби съзнание, но скоро идват Симеон Димчев и Стефан Маринов. Най-сетне Бранимир е повален и е затворен в една стая, за да не бъде линчуван на място. Извикана е „Бърза помощ“. Но тя пристига фатално късно за Стоян Агов. Висококвалифициран лекарски екип три дни се бори за живота му, но напразно. Останалите десет ранени момчета и момичета ще се оправят...
Броят на труповете и до днес остава загадка. Шофьорът на линейката Кирил Петков и до днес твърди, че са били 11. БТА обаче е упълномощена да признае само 6. По-късно и още два.
Любопитен факт е, че милицията пристига на мястото, едва когато Би Би Си вече е предала страшната вест. Иначе родната милиция уж и тогава ни пази, но всъщност пази... властта.
Още през същата кървава нощ всички студенти, обитаващи общежитие № 2, са преместени – казват, че заради грижата за психичното им здраве. Квартирата на Стоян е преобърната. Изчезват ръкописът му за авиатора Агов, негови разкази и стихове. В „Пирогов“ под диктовката на майор от ДС е попълнен смъртният му акт, в който като диагноза за кончината му се отбелязва „бронхопневмония и сърдечна недостатъчност“. Някой си Николай Андреев – следовател по следствено дело 204/1974, и досега твърди, че „при несполучлив опит да презареди пистолета си обвиняемият Бранимир Дончев е нанесъл удар с нож в гърдите на Стоян Агов със засягане на белия дроб, който впоследствие не е починал от раните си, а от бронхопневмония“.
Този следовател налива лъжицата с катрана. В неговите изявления дори името на убиеца е дадено грешно. Според него нито Стоян Агов, нито Исмет Север са участвали в обуздаването на престъпника. Не се споменава и Симеон Димчев. В обвинителния акт, благодарение на този следовател, като обвинение към сина на „голямото доброутро“ е отбелязано: „Държане на оръжие без надлежно разрешение и причиняване на убийства и опит за убийства“.
Иначе срещу Бранимир няма дори и процес. Признати са му психични отклонения, както и непълнолетност. Определен е за лечение в Психиатричната клиника в Ловеч. Но по време на транспортирането му дотам е „убит при опит за бягство“. Този финал на драмата обаче е истинска „тъмна Индия“. Така и никой не е видял трупа на убиеца. Има само закован ковчег...
Бащата на Стоян и брат му Николай търсят помощ за разкриването на истината от влиятелни долнооряховчани, издигнали се в столицата – малкото градче иначе, като родно място на седем-осем генерали, има славата на „червена крепост“. При една от срещите, един от тези генерали – Константин Христов, предлага да проведат разговора в Борисовата градина, но забелязват, че им е лепната „опашка“...
Трябва да признаем, че за всичките изминали близо 40 години от драмата в Студентския град рядко се среща такъв случай, в който да се намерят смели момчета като Стоян и Исмет да спрат изстъпленията на развилнелите се убийци. Обикновено подобни патаклами завършват със самоубийството на килъра. Но и до ден днешен нито в столичния Студентски град, нито в родното градче на човека, който според официалното писмо, придружаващо медала му за гражданска доблест, „пожертва себе си, за да предотврати по-нататъшни изстъпления“, няма поставена дори паметна плоча, която да напомня за достойния младеж Стоян Агов.
