През ХVІІ-ХVІІІ век те получават високо признание за военните си качества
Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас
През април 2011 г. читателите на вестник „Десант” научиха за българите хусари през Първото и Второто българско царство. Тогава изложихме исторически данни за наличие на тези воини в българската армия през онези времена, когато те са действали в граничните територии на България, Византия и Сърбия в качеството си на разузнавачи, съгледвачи и диверсанти.
Посочихме и преките известия за това в трудовете на византийския военачалник от български произход Кекавмен от ХІ, в Анонимен трактат за военното изкуство от Х в. и в житието на св. Ромил Видински от ХІV в.
Но българи хусари има известни и от по-късно време, от периода ХVІІ-ХVІІІ в. Този проблем е разработен в българската историография от проф. И. Тютюнджиев (от Великотърновския университет) и сега ще приведем резултатите от неговите изследвания.
По време на Австрийско-турските войни от края на ХVІІ в. и след подписването на Карловацкия мир през 1699 г. огромна маса българи и сърби напускат родните си места и се установяват на север от Дунав, в земите на днешна Унгария. Най-масово било изселването на българи след 1688-1689 г., т.е. след Карпошовото и Чипровското въстание.
Тогава почти напълно се обезлюдили големи области от Западна и Северозападна България – Берковско, Чипровско, Кратовско, Кривопаланско, Скопско, Тетовско. Но има документирани преселвания и от Солунско, Битолско и дори от Търновския край. Следствие на това турската власт се принудила да пресели много албанци в Северна Македония, но въпреки това много области останали безлюдни, предимно в днешна Северозападна България.
Преселниците – българи и сърби, се настанили по южните граници на Австрийската империя, в пограничието с Турция. На тях били дадени земи, които обработвали, но същевременно и изпълнявали ролята на граничари в зоните на реките Сава, Тиса, Дунав и Муреш. Те запазили своя статут поне до 1711 г., когато едно събитие отново накарало заселниците да тръгнат на път – този път към Русия.
На 25 февруари 1711 г. Руската империя обявява война на Турция, а на 3 март същата година цар Петър І издава манифест, с който иска помощ от балканските народи във войната с тяхната поробителка. Във връзка с това били сключени споразумения между Русия и Австрия, според които се дава право на заселниците да се преместят в Русия. Така много българи и сърби отново потеглят със семействата си, този път към южната руска граница.
Такова преселване има и през 1740 г. Тогава руската императрица Ана Ивановна издава един документ, наречен „Проглас“, отправен към всички сърби, българи и власи, които живеели в Унгария. С него тя им предлагала да се включат в започващите да се сформират хусарски полкове в руската войска.
Подобен документ издала и руската царица Екатерина ІІ. С него тя заявявала готовността на Русия да даде на всички преселници от Балканите земя, където пожелаят в границите на империята. Но още преди издаването му Колегията по външните дела на Руската империя започнала да изпраща емисари на Балканите, които агигирали българите да се изселят от своите земи и да се установят в Русия.
Всички, които избрали пътя на преселение, били установявани най-вече в южните граници на Руската империя. Там те били включвани в редовната руска войска. Така на 17 януари 1723 г. бил издаден указ, а през октомври същата година било наредено на черногореца майор Иван Иванович да вербува доброволци от заселниците в Унгария за новите хусарски полкове. На всеки един, желаещ да премине в Русия и да стане хусар, се давал по-висок армейски чин. А ако се пресели със семейството си, държавата му осигурявала доста привилегии, сред които и безплатна храна. Така до края на 1724 г. в Украйна пристигнали 12 000 сърби, българи и власи.
На 18 май 1727 г. бил създаден Сръбският хусарски полк, а по-късно и други сръбски военни формирования. В тях обаче служели много българи – това е видно от многото документи от руската императорска канцелария, в които изрично е записана народността на всеки един служещ. Става ясно, че българите хусари били не само преселници от Унгария, но и от Молдова и Полша.
През 1753 г. били формирани два нови български полка, които получили названието Български и Македонски хусарски полк. В първия служели българи-преселници от Унгари, Полша и Молдова, а във втория – българи и власи от Македония. Те били формирани с една заповед, с един командир – майор Симеон Пишчевич. Първоначално били дислоцирани в областта Манжей, а по-късно Българският хусарски полк се установил в района на Миргород.
С Указ от 28 юни 1773 г. народностните и географски названия на полковете били премахнати. Те започнали да се наричат по името на градовете, където били разпределени. Така Българският и Сръбският полк получили името Олвиополски, а Македонският и Далматинският – името Александрийски.
До 1775 г. облеклото на хусарите било такова, каквото било още от службата им в Унгария. През тази година то се променило. Хусарите от Българския полк получили униформи от палто и панталони с малинов цвят, жълти гайтани и сив калпак, а Македонския полк – жълто палто и панталони с черен гайтан и червен калпак. На следващата година униформите отново се променили. Българският полк бил облечен с кафяви панталони и палта с бели ръбове, а Македонският – с жълто палто и панталони с червени ръбове с черен гайтан.
Българските хусарски полкове участвали във всички войни на Русия с Турция, а и с Полша, през втората половина на ХVІІІ в. Те били многократно награждавани от руските императрици Елизавета и Екатерина ІІ. Техните командири, сред които ген. Репин и ген. Суворов, също били удостоявани с лични похвали и награди през 1770 и 1772 г. Високият статус на главнокомандващите на Българския и Македонския хусарски полкове е безспорен. Пряко указание за това е фактът, че по време на поход техните командири имали право да дават чинове до полковник, докато командващите другите хусарски полкове имали това право само до чин капитан.
Българските хусари били сред елитните руски военни формирования. Постепенно те се русифицирали, но запазили своите български фамилии. Това и днес е видно от топонимията и родовите имена в редица райони на сегашна Украйна, където се установявали хусарите от Българския и Македонския полк.
От всичко казано дотук добиваме представа не само за високото признание за военните качества на българите, но и за огромната маса, която се изселила от България и намерила своя нов дом в Унгария и Русия. Политиката за подобно движение на населението било в угода на Австрия и Русия, но за сметка на това пък обезкървила народа ни, следствие на което голяма част изконни български земи били заселени от чуждо население.
