Невежеството е унищожило голяма част от творчеството на известния дамаскинар
Автор: Борис Цветанов
Сборникът или дамаскинът на поп Пунчо от Мокреш се съхранява в Народната библиотека. Изследванията му обаче се ограничават с анализа за преписа на Паисиевата история, добавените "много сказания" и Пролога царски. Изследван е езикът, стилът, първите в историята ни два автопортрета и 56-те рисунки – на Божията майка, на светци и сцени от живота на апостолите, заставките, винетките, плетениците и миниатюрите по 373-те страници с уникални багри и тонове.
Маню Стоянов, завеждащ Старопечатния отдел в Народната библиотека, смята, че това е постижение в създаването на образите, надхвърлящо тези в Лондонското евангелие и Манасиевата летопис.
Малко или много това се знае. Но е неизвестно това „не е нито първата, нито последната творба на поп Пунчо“, както смята проф. Беню Ангелов.
Трябва обаче да започнем с уводните думи на автора под автопортрета на свещеника: „Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш... написах тази история и много други сказания преведох... Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинската епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е от там..." Дамаскинът е завършен през 1796 година и попът отбелязва, че тогава бил 51-годишен.
В Мокреш тогава имало три големи чифлика, както и килийно училище от 1776 година, най-добре организирано в Поломието (Ломско). Селото явно е било значима за официалните власти стопанска единица, тъй като то има трима представители в гласуването на бюджета на Видинкия вилает през 1777 г. – кнез Тодор, кнез Стефо и кнез Джубу.
Това, че авторът на дамаскина е поставил в началото на творбата си собствената си личност и родното си селище, намирайки за необходимо да сложи и безпрецедентно за ръкописите до тогава своя автопортрет (а след това и още един), говори за силно чувство за собствено достойнство. Такъв човек задължително е оставил данни за живота си и в други свои творби, писани преди Сборника или след него. Както и рисунки. И като имаме предвид, че Сборникът е истинска забележителност, онова, което сме изгубили от творчеството на поп Пунчо, трябва да е било уникално.
Първият наш журналист
Журналистът от Монтана Милен Александров написа преди повече от двадесет години книга за поп Пунчо, неиздадена и досега, в която, анализирайки датирани приписки по дамаскина, както и от случайно открито, незапазено вече листче от други книги на свещеника, стига до заключението, че поп Пунчо е първият български журналист. Ние сме склонни да идем и по-далеч – че той е първият наш писател в следпаисиева България.
Истински късмет за запазване на дамаскина е, че той попаднал в крайна сметка в ръцете на човек, безценно почитал и пазел две книги, особено едната – с „дъсчените корици".
Това бил правнукът на поп Пунчо – Младен. Имало е причина да го пази: външният вид е впечатляващ – корици от дърво, подплатени с тежка кафяво-червена кожа, подвързията – обвезана по периферията със златистожълта металическа сплав и всичко това в шарки, чертици, резки, точици, изографисани от ръката на поп Пунчо така, че и повече от два века от тогава Сборникът продължава да изглежда като завършен вчера.
Малко известно е също, че самият дамаскин е бил преписван. Познат е преписът на даскал Първан от Баня (дн. Николово), Монтанско от 1847 г. Даскалът е преписал не само съдържанието, но е пририсувал и рисунките.
Ние не знаем нищо за забележителния автор на така известния сборник. А когато липсват преки документи, на помощ идва логиката. Разбрахме вече, че попът е бил човек със собствено достойнство. В изследванията си проф. Беню Цонев пише, че в стила се открива сръбско и руско влияние. Не би го имало, ако попът си бе седял мирен кротък в селцето от Поломието. Не би могло да го има без вдишване на руска и сръбска атмосфера. Където да е получил и съответно добро образование. А високообразоваността му личи по всичко. Тя е подчертана и в стремежа му да бъде при това близо до народа: „Написах книга сиа на простаго язика ради прости люде разумеють".
Има още по-силно доказателство за образоваността на попа. Той отбелязва: „Сие словеса савакупихъ в единио мест и на печать не поставихъ“. Т. е. поп Пунчо е познавал Гутенберговата преса и литографията. По това време тя не е известна в Турската империя, навлиза в пределите й поне 15 години след завършването на дамаскина. А тя е била необходима, за да се отпечатат и рисунките, на които свещеникът особено е държал.
Откъде обаче е знаел за литографията попът от Мокреш? По това време такава е имало само в Австрия. А Австрия тогава воюва с Турция.
Можем да приемем, че освен в Русия и Сърбия, кракът на поп Пунчо в по-ранни години е стъпвал и в Австрия. Дали войната е причина да отбележи „на печать не поставихъ“? Няма отговор. Но всичко това дава основания да допуснем, че на младини той е водил доста бурен живот. Чувал съм от негов далечен праправнук да разказва за отрязана турска глава на насилник над младо момиче и принудително бягство и изчезване от селото за десет и може би повече години.
Имаме и друго доказателство за сблъсъка на поп Пунчо с турците – неговият праправнук Милан Канов разпитвайки в началото на миналия век стари хора от Мокреш и околността (попът е бил нещо като покровител и на църквите в близки села като Дългошевци, Прогорелец) разбира, че поп Пунчо е писал тайно в скривалище в дома си и друго – при олтара в църквата. Често дори тайно ходел в самия храм, преоблечен като богомолка, пребрадена със забрадка, облечена със сукман и превезка, с патерица.
Другите книги
Както вече допуснахме, той вероятно е описал живота си в други книги. Поне една от тях е била редом със Сборника допреди попадането му в Народната библиотека през 1912 г. Историята е любопитна. Пазена е, както знаем, от правнука Младен. Поп Стефанов от далечното село Лабец няколко пъти идвал да му го иска. Накрая Младен вдигнал пушката и го прогонил. През 1912 г. в Ломско пристигат група учени, издирващи стари паметници и документи. Поп Стефанов им обажда за ръкописа с „дъсчени корици“. Учените отиват при Младен, но той изгонва и тях. Те заминават за Лом и се връщат оттам с трима полицаи, които насочват пушките срещу Младен: „Или веднага давай книгата, или тръгваш с нея пред нас!". Така правнукът се разделил със Сборника и той попада в Народната библиотека.
За втората книга вече не се чува нищо.
Но има следи, които водят и към други книги. Цяла библиотека. Запазена вече в дома на сина на Младен – Симеон. За съжаление той изобщо не разбирал от ценността на тези ръкописи и те били изоставени на доизживяване на тавана. Неговият син Иван Симеонов Куздин, роден през 1913 г., разказва: „Много, много още книги на попа имаше в стария дом. Доста много бяха. Ама ние всичко унищожихме. Качвахме се на тавана на старата къща да играем заедно с махленските другарчета и сума ти работи изпокъсахме – брой нямат.
Ката ден си правехме пушкала от хартиени листа, старите подлагаха страниците в цървулите зиме, че били здрави и хубави. Това продължи дори когато бяхме вече поотрасли. Тръгнем на работа сутрин, а мама рече: „Деца, я свалете, мале, от тавана от хартишляците на дяда ви попа“. И ние ги носихме, а мама подвързваше грънците с млякото и другите гозби за полето... Прости хора. Не знаехме какво унищожаваме. Помня една доста дебела книга. Цялата изписана с мастило. И какви ли не драскулки и рисувалки с червено мастило и всякакви други все хубави бои“.
Можем само да гадаем какви са били те – литература, история, Бог знае...Младен Канов, за когото споменахме, е живял в Якимово, отдалечено на двайсетина километра от Мокреш. Той е от поколението на третия син на поп Пунчо. И при него е имало особено ценена във фамилията книга: „Беше гордостта ни и светинята на нашия род. Имаше и думи, които не разбрах. Картини имаше за едната хубост изписани“. Накрая да хвърлим едно око на потомството на поп Пунчо. Най-големият от тримата му сина – Никола, бил измамен от турците при покупка на воденица и завършил живота си в недоимък.
Неговият син Младен се изселил в Лом и се занимавал с търговия, бил виден обществен деятел, той е уговорил Кръстю Пишурката, като пратеник на обществеността на Лом, да стане учител в града. Син на Младен е Еремия Българов, един от двамата професионални военни в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, който загива като командир на отделение през 1868 година. Друг правнук на поп Пунчо е наследил таланта му на художник – Никола Петров, е учил осем години в Мюнхен, след което се връща в Лом. Негови картини сега се съхраняват в местния музей.
