В тоталитарните режими те са част от пейзажа, при демокрацията – начин за възвръщане на авторитета
Автор: Борис Цветанов
Ако някой си мисли, че Доган (или някой друг) е спретнал нещо необичайно, лъже се много. Цялата история – и световната, и българската, е изпъстрена с измислени атентати. В тоталитарните режими това е част от пейзажа, осигуряващ стоварването на „Божия гняв“ върху противниците. При демокрацията – хватка за връщане на авторитет.
Започваме с две хиляди години назад. След пенсионирането си инспекторът от „Скотланд ярд“ Джон Грийв се зае да изучава най-големите атентати в планетарната летопис. Сред най-любопитните му анализи е този, че Юлий Цезар е организирал покушението срещу себе си. И Хитлер си измисля атентат. На 8 ноември 1939 г. в бирарията в Мюнхен се празнува годишнината от метежа от 1923 г. Бомбата избухва в 21,20 часа, малко след като фюрерът безпричинно е напуснал тържеството. В наши дни покушението срещу Роналд Рейгън още буди противоречиви оценки. Специалисти, изследвали до части от секундата поведението на актьора-президент, са на мнение за инсценировка. Любопитно е, че у нас експерти от ДС детайлно са изучавали заснетото на лента покушение и стигат до изводи за наблюдавани нереалистични движения на ранен човек, както и за актьорска игра.
У нас измислен атентат има срещу Георги Димитров. По време на деветосептемврийската манифестация през 1948 година от тъмна лимузина изкачат неколцина типа с дълги шлифери и филцови шапки, повалят на земята гражданин от манифестантите и го хвърлят в колата. След това се пуска слух за изпратен диверсант на Тито, въоръжен с бомби, който да помете трибуната с Вожда и компанията му. Димитров не е единственият министър-председател, който си скроява нападение.
През януари 1925 година между гарите Лъкатник и Церово е взривена огромна скала, която се стоварва върху пътнически влак. 14 вагона дерайлират. В трена е трябвало да пътува премиерът Александър Цанков, но той така и не се е качил на тази влакова композиция. И поставената бомба в колата на Вълко Червенков е доста съмнителна. Новият вожд в изключителни случаи оставя возилото си в гаража на ЦК. Той почти не напуска Враня. Сега да направим няколко сравнения. Докато при уйдурмата в НДК си личи нескопосаността на организатора, то в нашето недавно минало има един цар на подобни щуротии, който така е изпипвал детайлите, че истината за неговите измислени атентати и досега си стои зад седем ключалки. Този човек се казва Райко Даскалов.
Една от най-неизяснените и тъмни фигури в земеделското движение, което не ни е тема, поне сега. Няма да се спираме и на истинските атентати, организирани от него – в театър „Одеон“, убийството на журналиста Петков, както и това на неотразимия разобличител Александър Греков. Ще разгледаме само измислените му „покушения“. Райко Даскалов е впечатлен от ставащото в Съветска Русия. Негов идол е Дзержински. По жаждата за власт двамата си приличат като две капки вода. Даскалов бленува за българска ЧК (съкращение от пълното руско название на т. нар. Извънредна комисия по борба с контрареволюцията, саботажа и спекулацията – съветска организация, която отговаря за държавната сигурност от 1917 до 1922 г., б. р.). До нея железният Феликс стига като измисля два атентата срещу Ленин.
При първия, който е малко безобиден, „бандити“ стрелят отдалече по колата на Вожда на световния пролетариат. При втория, „бандити“ направо нападат возилото му с голи пищови и викове „Кошельок или жизнь!“. Ленин и спътниците му дават портфейлите, ония изчезват яко дим, а на заранта Вожда разписва указа, който дава власт на Дзержински, по-голяма дори от тази на Първия.
Райко Даскалов, явяващ се дясната ръка на Селския вожд, в края на 1922 година измисля атентат срещу самия себе си. При него „терористи“ от ВМРО хвърлят бомба по колата му, тя се удря в степенката, търкаля се по улицата и така и не избухва. Удивителна е приликата на измислената бомба и пушкалото на Октай. В историята на ВМРО няма гаф с избухнала бомба, но да не придиряме. Стамболийски не е кой знае какъв политик, но има природно интелигентен ум и работите са му ясни, просто не обръща внимание на министъра си на вътрешните работи.
Даскалов обаче не мирясва и спретва „атентат“, уж извършен от ВМРО, срещу Цанко Церковски (що пък им трябва на войводите да стрелят по поет?!). Стреляли македонстващите, но не улучили бай Цанко. И Райко Даскалов вдига мерника. Случаят сам му се натиква в ръцете. 4 февруари 1923 година. Народният театър. Девети ред. Млад мъж, заел стол № 8, неочаквано става. Демонстративно измъква от широкото си сако бомба одринка. Докато движенията му са бавни, жената до него изпищява с гласа на Боримечката:
„Бомбааааааа!“. Младият човек оперетно се обръща към правителствената ложа и замахва с бомбата, чак когато вижда, че Стамболийски, Обов, Церковски и Петър Янев през глава скачат към изхода. Трясъкът на взрива многократно е увеличен от акустиката. А бомбаджията с изваден револвер напуска залата и театъра необезпокояван от никого. На стъпалата пред храма на Мелпомена полицаи и пожарникари (?) чоплят семки. Той се качва на чакаща го кола. Зад волана седи видният деец на БЗНС Борис Бумбаров, прочее работещ за ГПУ.
Пропагандата ще гръмне до небето: това е дело на ВМРО. Стамболийски е сдържан. „Прощавам на злодея!“ – великодушен е той. За него е повече от ясно, че това е дело на Райко Даскалов.
Терористът се казва Асен Даскалов и действително е член на ВМРО. И е имал задача да ликвидира селския Мусолини. Но като видял Стамболийски на два метра от себе си, сърце не му дало. Притичал до приятеля си Борис Бумбаров и изплакал: помагай, нашите ще ми отрежат главата, крий ме!
И Бумбаров го дава на Райко Даскалов. Той пък вижда големия си шанс и му разпорежда горе-долу нещо такова: „Ще хвърлиш бомба срещу Стамболийски. Няма да убиваш великия човек. Ще му дадем възможност да избяга“. Подкупена е една неосъществена актриса, която своевременно да се развика. Ролята е изиграна блестящо. Има още любопитни подробности, като например, че единственият запазил самообладание в залата е бил царят, но темата ни е друга.
Замалко работите на Райко Даскалов да се объркат от един свестен полицай – Йордан Вишоградски. Той открива терориста и го закарва в участъка. Малко подир това се явяват някакви цивилни, представят се за агенти на Държавна безопасност и отвеждат Асен неизвестно къде. Пропагандата ще каже, че били смели войводи. Но те са хора на Даскалов. По-късно ще се окаже, че пишман терористът е укрит в дома на изгонения за далавери министър на БЗНС Александър Ботев, близка дружка на Райко Даскалов. На Стамболийски му дошло до гуша от лудориите на вътрешния му министър и вместо да подпише лелеяния указ за българска Чрезвичайна комисия, сиреч ЧК, му посочил вратата.
За по-голяма сигурност даже го праща чак в Прага. Там той е убит при доста съмнителни обстоятелства, малко напомнящи пак измислен атентат. Само дето май преигран, като оня с който започнахме – с подготвеното лично от Юлий Цезар покушение срещу самия себе си. Иначе случаят в Народния театър доста прилича на случая в Народния дворец на културата, но сценарият на Райко Даскалов е къде по-съвършен. Няма да пропуснем и вече ширещата се версия за български вариант на Ли Харви Осуалд или Сирхан Бишара Сирхан – ама нерде Ямбол, нерде Стамбул.
