За народа ни, все повече обхванат от бездушие, нищо свято не остана
Пазарувах в селския магазин, когато шумно влезе и баба Пена. „Ида направо от нивата до Касап дере – заразказва тя. – Дъждът ме валеше яко, ама реших да мина през гората, може да намеря пак някоя изровена жълтичка от водата! То всеки път не става, ама някой път уцелваш късмета“.
Слушах със свито сърце всички тези слова, изречени с доволство и очакващи похвала за стореното. Душата ми се сгърчи от болка. Господи, точно тази гора бе онази, вековната, прочута с жертвоприношението си към християнство, към българищината... Оттук бяха минали Иречек и Шкорпил, за да опишат нещастията на българите и геноцида на турската власт над тях, да предизвикат международна защита и негодувание към съдбата на многострадалния ни народ!
А тя, баба Пена, издънка на същия този народ, се радваше на изровената от пороя жълтица, без да мисли за страха, за болката на този, който е заровил парицата в пръстта, за да не попадне тя в ръцете на изедниците. За това с колко труд и мъка е изкарана тази пара, с колко мъка и глад някой я е запазил за черни дни, за да осигури хляб за децата си.
Гледах алчно светналите очи на старата селянка пред мен и я съжалявах за овчедушието й. Тя усети неодобрителния ми поглед и ме изгледа с високомерно презрение. „Коя си ти, ма! Вчера дойде в нашето село, пък много знаеш! Що да я намери друг, ма, да не съм аз“ – развика се насреща ми баба Пена.
Чак сега повярвах на мълвата, що се носеше за някогашните тукашни жители, че са ходили да пресяват снега, за да открият някоя и друга жълтица в него. „Снощи са заловили някакъв голям комита! Хайдутин хванали, ма, да идем да преровим снега, белким намерим нещо! Тъй ами!“ – хортували си те.
А тоя комита бе тръгнал да даде младостта и живота си, за да не превиваме робски гръбнак пред агаряните!
Днес тази възрастна вече жена не изпитваше нито жал, нито съчувствие. Не се поставяше на мястото нито на заловените, нито на изкланите в гората. След прекараните дълги години на нищета и мизерия, в които тя бе живяла, сега възможността да намери някоя паричка я караше да изгуби всичко човешко в себе си.
А нали там, в тази гора, която преравя, за да търси чуждо имане, така и са изгнили непогребани, разкъсвани от зверове и птици, изкланите тела на далечни нейни предци, може би и близки роднини с българска кръв!? Тогава, когато цели села са вдигани на тревога и в каруците набързо били натоварвани жени и деца, малко хляб и дрехи, с надеждата, че ще избягат далече на някое по-спокойно и по-безопасно място. Додето стигали тази гора и до малката безименна река, която по-късно, заради жестокото им клане, била кръстена Касап дере.
Но и до ден днешен тук няма поставена нито възпоменателна плоча, нито пък е запалена свещица за Бог да прости погиналите напълно невинни българи. Макар и далеч от главни пътища, мястото е свято и днешните поколения трябва да знаят какво е ставало някога там! Иначе такива като баба Пенка ще продължават да ровят из костите на загиналите в търсене на окървавените им жълтици...
Ако някой е погинал невинно той не се счита за герой!
Виж ако са маджо баджо, баретата, гащите и други разбойници, стреляни от други разбойници - за тях се пише, гърми и .... що ли не още
Някои разбойници дори става премиери, министри, депутати (или в обратен ред)
