Вълнуващ спомен за речта на един дружинен командир от първите часове на Балканската война
Нашият писател и мой земляк Йордан Радичков е казал: „Детството и младостта са същината на човешкия живот,
защото тогава историята се напластява по особен начин у човека, събужда чувството му за родова памет и онова, което тя пренася през времето“. Тези негови мисли ме съпътстват в цялата ми краеведска дейност и особено, докато пишех книгата си „Войната отдалеч и отблизо“, в която разказвам за Втората световна война, видяна през моите тогава детски очи.
Посветих я на баба и дядо, при които живях по времето на тези събития. В онези години научих много и за други, отминали вече войни, от моя дядо Йордан. Детството ми мина на едно кръстопътно място, където много видях и със сърцето си почувствах много от страшните ужаси на войната, макар че България бе далеч от бойните действия. Нямаше как преминаването на хиляди войници от двете воюващи страни – Германия и СССР, и десетките въздушни тревоги, предизвикани от англоамериканците, да не оставят своите дълбоки спомени.
Точно в такава военна обстановка разказите на дядо ми Йордан се превръщаха в история за мен, събуждайки чувството за родова памет, така че да я пренеса през времето от двадесетте години на ХХ век до началото на новото хилядолетие. Както и неговите разкази за участието му в Балканската и Междусъюзническата войни, за раняването му и изобщо за подвизите на българския воин по бойните поля.
Неведнъж дядо ми Йордан Симеонов Цветанов, който е роден на 8 октомври 1889 г. в с. Мало Мърчево и се е сражавал в 35 Врачански пехотен полк на 6-а Бдинска дивизия, влизаща в състава на Трета българска армия под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев, е споделял възторга си от нашите селяни, които тогава изпращали с цветя, свирни и дарове – като на сватба – своите чеда. Той си спомняше как по току-що построената железопътна линия влакът отнасял мобилизираните, отрупани от изпращачите си с множество китки.
Но безспорно най-силна диря в съзнанието ми са оставили разказите му за боевете. Дядо помнеше дума по дума речта на своя дружинен командир, произнесена в утрото преди първото настъпление. Тя наистина заслужава да бъде част от аналите на великата Балканска война. Бях я научил наизуст още преди да тръгна на училище и неведнъж съм я рецитирал, подобно на стиховете на Ботев...
„След дълги преходи, повече пеша – разказваше дядо ми, – ние стигнахме турската граница. Бяхме заели позиция за атака и чакахме командата на нашия дружинен командир. При изгрев слънце той, възседнал коня си, мина пред позициите. След като огледа веригите, започна да се оттегля назад, за да заеме видимо място по целия фронт. Конят му, наострил уши, се повдигаше на задните си крака и изведнъж изцвили. В този момент дружинният командир се изправи на стремената и извика: „Момциии, накривете калпациии, засучете мустациии, с отворени гърди да навлезем в турската земя! Господа офицери, шашки вън!“
За миг шашките на офицерите лъснаха на слънчевите лъчи, а след командата „В атака!“ дружинният командир обърна коня си кръгом и вихрено полетя. Ние, със забодени ножове на пушките, без страх и с вик „Ура!“ прегазихме границата“.
Така образно дядо Йордан разказваше за първите минути на войната. Тези негови спомени винаги ме карат да се замисля какво нещо е, когато българин се сражава за свободата на своята земя – като че ли нищо не може да го спре. И до днес, сякаш наяве, пред очите ми оживяват думите на дядо как, когато са се спускали в атака, изпод пенчетата на ботушите им искри хвърчели...
Дядо не можеше да изкаже възторга си от това как само за една седмица успели да превземат Лозенград, а после, увенчани от нови победи по Люлебургаско-Бунархисарско направление, преминали през Чорлу, та чак до Чаталджа.
За участието си във войните дядо ми е награден с четири медала – два златни и два сребърни.
Дядо ми Йордан Цветанов е имал слабостта да пази всичките си документи. Сред вещите му намерих дори учебника му по естествознание за ІV отделение от края на ХІХ в. Много са и запазените бумаги от работата му като железничар, какъвто е бил през целия си трудов стаж. Впрочем, като опитен жп кантонер, той е командирован в ХІІ железопътна секция в Кърджали. Често е споделял, че като боец е участвал в освобождаването на този край.
Предоставих архива му на историческия музей в Монтана. Въпреки че отдавна е в мои ръце, при подготвянето му за предаването открих в него два възпоменателни знака. Първият, от 1902 г., по случай първото юбилейно честване на 25-годишнината от Освобождението. Той представлява медальон с образа на цар Освободител – Александър ІІ, а от другата му страна има релеф с храм-паметника на връх Шипка.
Другият възпоменателен знак е с ликовете на цар Симеон Велики и цар Борис ІІІ на лицевата страна. От изписаните върху нея години става ясно, че той е издаден в чест на 1000 години от Симеоновия Златен век (927-1928 г.); на половинвековния юбилей от Освобождението (1878-1928 г.) и 10-годишнината от възцаряването на Борис ІІІ (1918-1928 г.). Освен тези три годишнини, върху възпоменателния знак са изписани и други важни за новата ни история дати, свързани с приемането на Търновската конституция, Съединението на България, обявяването на Независимостта и Балканските войни.
Но сред нещата, които съм запазил от дядо, има нещо, което истински ме трогва, когато разглеждам реликвите, останали от него – едно запазено целофанено пликче. В него е бил поставен един от връчените му медали, а отгоре му се чете надписа: „Гордей се с този медал и всякога бъди достойно чедо на България“! Какъв вдъхновяващ завет...
135 години от Освобождението на България
Османско присъствие или варварско турско робство
Огнян Стамболиев
„Не искайте от безпристрастие от мен– аз видях Батак!”
Иван Вазов
“Още от онзи черен за човечеството ден когато кракът на турците стъпи за първи път в Европа, те са олицетворение на най-нехуманния човешки вид. Където и да са се появявали, навсякъде са оставяли след себе си широка кървава диря и където и да е прониквало тяхното господство, цивилизацията просто е загивала и изчезвала. Навсякъде те представляват власт на примитивната груба сила в противоположност на властта, основана на законите, на културата, на цивилизацията..”
Из „Уроци по клане” на Уйлям Гладстон
Георги Сава Раковски:
„Никой народ на света не е причинил толкова големи злини человеческому роду, колкото е сторило това турското племе!"
Въпросът ми е реторичен и всеки нормален и честен българин би казал, че вярно е второто. Тук не искам да припомням позицията на някои наши управници, които не смеят да произнесат тези две думи: „турско робство” . Това направи дори и доскорошния ни президент агент Гоце, който се оказал, че бил дипломиран историк! Но нека да ги оставим, тях историята скоро ще ги забрави. Да се поровим малко в нея, да припомним само някои по-важни факти и моменти.
Без съмнение, всеки народ в своята история е бил през определени периоди под чуждо владичество. За по- дълго или за по- кратко. Нашето иго продължи от 1393 до 1878 и се оказа не само сред най- дългите, но и сред най- страшните, най- варварските, най- жестоките. Защо?
Защото един народ, като турският с една твърде
НИСКА СТЕПЕН НА ЦИВИЛИЗАЦИОННО РАЗВИТИЕ ,
завладя с дивата си, агресивна военна сила един далече по-напреднал, по-цивилизован и по-културен народ като българския. И това е нашата огромна трагедия, с фатални последици, които усещаме и досега. През далечната 1393 година, когато пада Търновград – България е държава на 712 години, а Турция едва на 72! Знаем, че в началото на 14 век Осман I основава в Мала Азия една военна, примитивна държава с главен град Бурса, а по- късно разсипва прекрасния Константинопол, Втория Рим, за да го превърне в своя столица и да оскверни и загрози с минарета импозантния християнски храм „Света София”. Оттогава до Кримската война / 1856 / тази въоръжено до зъби азиатска империя воюва непрекъснато повече от 500 години – по точно 532 години. Тези „диви орди”, както ги нарича народният поет Вазов, воюват за чужди територии, поробват цели народи, унищожават материални и духовни ценности, древни култури, и не създават нищо, за разлика от другите империи през този период – Англия, Франция, Австро- Унгария. А България поне три столетия преди това вече има свои книжовни школи / Преслав, Охрид, Търново/, писатели / Константин Преславски, Константин Костенечки, Патриарх Евтимий /, развита просветна система, самостоятелна църква и дори своя патриаршия. Докато Османска Турция е изостанала във всяко отношение, безпросветна, примитивна държава, която се олицетворява от спахията – турчин на кон с ятаган в ръка, готов във всеки момент да граби, опожарява, насилва, мародерства и убива по най- варварски, зверски начин. И той го прави цели 485 години! И това е най-страшното и дълго робство, преживяно от европейски и християнски народ в света. Според тази най-агресивна, ретроградна и човеконенавистна религия - исляма, в който е обучен да вярва сляпо без изобщо да мисли, колкото повече християни или неверници изтреби на земята той, толкова по- щастлив ще бъде в мюсюлманския рай!
Над 300 000 българи са били насила включени в турския еничарски корпус. За него български момчета- християни са били насила вземани на възраст между 7-10 години. Това е бил страшният „кръвен данък”. И само за 10- 12 месеци са били превръщани в жестоки еничари, т.е. мюсюлмани, „аскери на султана”. Обучавали са ги в изключителна жестокост към своите сънародници българи и насила са ги превръщали кръвожадни мюсюлмани- фанатици. Еничарите са извършвали са най-кървавите, най-зверските изстъпления към своите сънародници. Робството е било официално регламентирано в Османската империя. Отменя се след векове, при това частично, едва през 19 век, под натиска на отделни личности, политици, интелектуалци, журналисти от страни като Франция и Англия, които цели пет век се правят, че не знаят за съществуването на един поробен християнски народ в Европа.
ГЕНОЦИДЪТ -
над българите е страшен, жесток, непрестанен!
Започва още с падането на столицата Търновград и масовото избиване на цялата българска аристокрация, интелигенция и духовенство. А България, както знаем, тогава е сред водещите, цивилизовани държави в Европа. До смазването на един цял народ – една невиждана по своите размери жестокост, непозната за цивилизования свят тогава. Геноцидът продължава с различни темпове и сила до „културния и европейски” 19 век, до многострадалния Батак / оказа се, че акцията „Анти- Батак” се субсидирала не толкова от Берлин, колкото от Анкара!/, до опожаряването и зверските кланета в Стара Загора / избити са 14 500 невинни мъже, жени и деца, целия град, а наскоро там премиерът Борисов откри... „музей на исляма”! /, Търговище и още в десетки градове и села по време на Априлското въстание и дори когато турците губят войната. За да избухне отново през 1913 година с изтребването, ограбването и прогонването на тракийските българи, за което и Турция и доскорошния ни президент, и сегашният ни премиер, който се прегръща с неосманиста Ердоган и допусна в България да проповядват агресивния ислям над 800 арабски и турски емисари, упорито мълчат.
ПОРАЖЕНИЯТА -
от Геноцида са огромни усещаме ги и днес.
Според учени- демографи, ако не беше поробена от азиатската и ретроградна Турция, / така е и днес, въпреки козметичните промени!/, България сега щеше да бъде една от големите европейски държави с по- обширна територия и близка по брой на населението до Англия, Германия и Франция, повече от 50 милиона жители, но за съжаление след 1878 година българите са малко над 3 милиона. Това говори за системен геноцид, за огромни безвъзвратни поражения върху генофонда.
Но пораженията са не само в посока на намаляването на населението. Те са във всичко, във всяка област: икономика, просвета, култура, църква. Турците обграждат България с висока ”китайска стена” за векове. Българинът е просто в затвор. Напълно лишен от контакти с цивилизования свят. И едва след Кримската война, когато европейски войски прекосяват страната, той вижда за първи път като „туземец бели хора”. А и Европа не подозира, че на Балканите има някакъв християнски народ с минало и славна древна история…А това, че църквата ни като православна остава без подкрепата на католическия и протестантски Запад също е сред факторите, забавили освобождението ни. То идва твърде късно, с помощта на Русия. Но не, както ни го втълпяваха продажните русофили и комунистите, толкова заради „славянските си братя”, колкото заради користните й подбуди, битката за Проливите и хегемонията й над Балканите.
ТОВА, ЧЕ ПОРОБИТЕЛЯТ Е ПРИМИТИВЕН -
нанася огромни, непоправими щети върху България.
И други народи на континента попадат за по- кратко или по- дълго под робство, но по време на австрийското робство италианците се радват на Ла Скала и аплодират Росини, Доницети и Верди, чехите и унгарците имат своите Сметана, Лист и Дворжак, поробените от испанците холандци се гордеят със своите Рембранд, Ван Дайк и Рубенс. А българинът тлее в мрака на бездуховността – през 16 век, например, в България е останал само един книжовник и почти цялото население е напълно неграмотно. То е просто една безправна „рая”, едно стадо от „гяури” / както най-безцеремонно и безнаказано - сега самозабравили се министри и депутати от незаконната турска партия ДПС наричат нас, българите!/. Това, че България е заобиколена от поробени или васални на Турция земи, че не граничи поне с една свободна и цивилизована европейска държава, е наистина трагедия и това за дълго спира нормалното й развитие... И сега поради продажната политика на новите правителства, за съжаление и това на ГЕРБ!, една трета от България е вече под „второ турско робство”, което и сегашните управляващи се правят, че не го забелязват. А то е факт: достатъчно е да отидете в Кърджали, Девин, Ардино, Джебел, Дулово, Хасково, Търговище, Разград, за да се уверите, че „там не вече не е България”. Там е Турция! А в Анкара отпечатаха карта, на която близо една трета от територията на България е в...границите на Турция, Пловдив е Филибе,
а Русе – Русчук...
ИЗКРИВЯВА СЕ -
националният характер на българина.
Той е принуден да живее във вечен страх за физическото си оцеляване. Ужасната отрова на страха, която разнебитва нервите и смазва душата, парализира неговата воля. „Преклонена главица сабя не я сече!” Страшна поговорка, без аналог в европейските езици! Може би затова българинът приема и днес всяко насилие и безправие и не протестира, държи се по-малодушно дори от народите от бившите средноазиатски съветски републики, които проявяват вече повече смелост и национално достойнство. Сигурно имаше право нашият алчен и крадлив Кобург като каза, че ни бил „сбъркан чипа”!
Но най- лошото е, най- ужасното е, че това дивашко, варварско турско робство, този затвор довежда до две големи морални злини: отчуждаването на българина от общото, от държавата / тя е враг за него и досега!/ и до известна степен и от вярата в Бога, защото, след като един народ се моли 500 години на Бога да го спаси от Злото, а той не го спасява, вярата лесно може да се изгуби. Българите са много по- малко вярващи, отколкото румънците, поляците или руснаците. Да, пораженията върху националния характер са видни и днес. Много и разнопосочни са отрицателните ориенталски влияния . От една цивилизация, ако може да се употреби тук тази дума, с подобна ниска степен на развитие, с нисък морал / с хареми и роби / и принизени естетически критерии, не може да се очаква друго, освен ниска култура и нисък морал. И грозните остатъци от Ориента са видни и днес: Глория, Ивана и Азис, чалгата, повсеместната анадолска простащина и грубост, корупцията, мръсните улици, чалгата, целенасоченото опростачване на нацията.
Общество, изградено върху рушвета / подкупа /, в никакъв случай не може да се нарече „цивилизовано” и „морално”. Виждаме го и сега как се налага най- вече от актива на една антиконституционна и пагубна за страната ни партия.
Поражения има и върху
ЕЗИКА-
– хубавият и звучен български славянски език се замърсява чувствително от грозните турските думи и елементарния строй на този недоразвит азиатски език през тези столетия. Развитието на българският език, за разлика от руския, се забавя много – той просъществува под формата на множество диалекти, близо 90, за да се оформи едва в края на 19 и началото на 20 век. Но грозно звучащите турцизми все още неоправдано битуват в речта ни и я замърсяват, много географски топоними също носят старите и грозно звучащи турски имена / като Кайлъка, Аязмото, Мусала, Джебел, Кърджали, Джумая/. В същото време в заграбените ни от съседите изконни български територии не е съхранен нито един топоним, там и имената на етническите българи са турски или гръцки със закони още от 1934 година! Там българи просто няма.
ЗА РОБСТВОТО –
са изписани хиляди страници. Днес някои продажни историци безродници, главно от БСП или купени от незаконната партия-мафия ДПС, / тя системно и целенасочено руши българската държава! /
се опитват да го омаловажат и дори зачеркнат. С турски пари те пишат похвални оди за главорезите „реформатора” Мидхат паша, Кемал Ататюрк и други подобни, хвалят омразната агресивна Турска империя, осакатила ни безвъзвратно за векове! Под диктовката на някои продали се на Анкара политици, депутати, университетски преподаватели и министри, те вече пренаписаха учебниците по история и литература и промиват мозъците на нашите деца. „Робство е нямало, имало е някакво османско присъствие и българинът е живял относително добре и спокойно” „Геноцид също е нямало той е бил в Латинска Америка и над евреите през Втората световна...” А една маститата писателка- османистка Вера Мутафчиева, известна още и като агента- доносник на ДС „Атанас”, се опита да ни убеди, че „турският спахия не бил чак толкова лош и вреден човек” ../!?/…Същото твърди и небезизвестният историк и депутат от БКП Андрей Пантев, че „геноцид не е имало”, може би забравил, че прадядо му, като бунтовник е бил зверски набучен на кол от турските варвари в родното му село Раковица.
Всъщност, това целят плановете Йозал” и доктрината „Дълес” – народ без историческа памет, без добро образование, с ниска култура, народ на слуги, черноработници, проститутки и безотечественици…
Анкара плаща щедро на наши кириакстефчовци от всички партии и от НС, за да й слугуват и да работят за противобългарската и противоконституционната партия- мафия ДПС и за имперските цели на Анкара. Сред тях има и третокласни „писатели” и „писателки” като Людмила Гриша Филипова, вече продали перото си на Турция.
С една дума – унищожението на българите и България, което цели и съвременната доктрина на Република Турция „Планът Йозал”- Една опасност, пред които продажните ни политици и някои жалки интелектуалци и купени журналисти у нас сега си затварят очите. Експанзията на Анкара в България не е секнала още от времето на Ататюрк. Сега там искат възраждането на „Османската империя”. А осъждането на т.н. „възродителен процес”, внесено от един от най-непопулярните наши политици Иван Костов и ГЕРБ, както и непризнаването на Арменския геноцид и Геноцида над тракийските българи от нашите „народни избраници” в НС е наистина изключително срамен, позорен акт, който следва да бъде заклеймен от всички честни и нормални българи.
Огнян Стамболиев
