Заместник-директорът на библиотеката на ООН Теодор Димитров бе рядък патриот и голям българин
Автор: Борис Цветанов
През 1958 година Теодор Димитров с конкурс е назначен на работа в ООН в Женева. Две години по-късно пак с конкурс преминава на работа в библиотеката на организацията. Ще се издигне с годините до неин заместник-директор.
За последен път идва в България през 1963 година и без да се обявява за невъзвращенец, практически е приет за такъв от тайните служби, към които е бил оперативен работник. Отказва и да внася разликата от заплатата си над тая на дипломатите ни съгласно постановление 273 от 1959 година.
Даден му е псевдоним Хамлет и започват разработки за принудителното му връщане в страната. За да се подсили ефекта, в един документ съпругата му е квалифицирана като агент на гръцкото разузнаване. Брат му Иван Делчев споделя пред журналистката Алексения Димитрова, че се боял, че дори може да бъде ликвидиран.
Особено опасно за Димитров става времето в края на 1969 година. Към Първо главно тогава съществува една много секретна служба под номер 7 (после тя се кичи и с други наименования), която „подготвя и извършва на територията на капиталистическите страни агентурно оперативни мероприятия срещу обекти на противника и лица, които се занимават с вражеска дейност". Службата е рожба на КГБ и с годините става ахилесовата пета на Първо главно.
По всяка вероятност над главата на министъра на вътрешните работи надвисват тъмни облаци, защото на 1 юли 1970 година той събира управлението и служба 7 и изнася един изключително критичен доклад. От него става ясно, че е започнала с четирима агенти, достигнала вече до осем. Всъщност службата за остри агентурни мероприятия не си дава кой знае колко зор и от набелязани дузина обекти за връщане в страната, не е изпълнила нито едно.
Докладът звучи ултимативно: „Да се върне в България... заедно с целия му архив“ (касае се за избягалия на Запад бивш началник от военното разузнаване Никола Костов). И още: „да се отвлече активно действащ американски разузнавач“, „да бъде отвлечен избягал на Запад професор по очни болести“. Даже се прави намек службата, „имаща нужда от смели хора“, ако се наложи, дори да отвлече Караманлис. Докладът е изпълнен с апели за остри мероприятия и води до извод, че е чиста проба демонстрация на активност, характерна за времето на социализма в момент, когато топлото място е заплашено от изстиване.
Над Ангел Солаков виси Дамоклевия меч на московския гняв на големия брат – организирал е внушително погребение на Гунди и Котков, на другарска вечеря в Москва се е опънал на официалното становище, че Червената армия ни освободила на Девети септември. Това всъщност не е смъртен грях.
Далече по-опасна е идеята на Солаков да създаде ново управление – Седмо, което да концентрира в един център цялата дейност на разузнаването и контраразузнаването. Остри мероприятия се предвиждат за дузина обекти, но прави впечатление, че сред тях не фигурира един такъв отявлен вражески елемент като Иван Михайлов, а известно е, че търсеният и набелязан за отвличане Никола Костов е в тесни връзки с него в Рим.
Нашата задача обаче е да видим какво става с Теодор Димитров. Над главата му облаците са по-буреносни от тия над Ангел Солаков. Той е твърде лесен за отвличане, няма охрана. Доста любопитен е друг документ от българската Смерш, в който се прави искане „да бъдат доставени известни класически средства за приспиване, упойване, отравяне“.
Няма как да не направим аналогия с това, че по това време в София гостува българинът, съветски разузнавач Борис Афанасиев (Борис Манолов Атанасов). Той дава пресконференции, главно пред служители от МВР, и с охота разказва за два свои класически подвига като разузнавач – отвличането на двамата генерали Кутепов и Милер, при това от строго охранявани центрове. И двамата са отвлечени, приспани и изведени от Франция с търговски кораб.
И така – един от осемте български джеймсбондовци трябва да отвлече Теодор Димитров.
Неочаквано обаче служба Седем вдига ръце от него и го предава на друг отдел. Но че си остава под лупата на Първо главно, личи от една случка през 1985 година. Тогава журналистът международник Енчо Господинов публикува в популярния седмичник „Поглед" очерк за Теодор Димитров. Веднага след публикацията при автора пристига доста съмнителен тип, не криещ, че е от голямата бяла къща на ул. „6 септември“.
Иска отговор на въпроса „Откъде накъде избрахте да пишете очерк точно за този човек?" Господинов отговаря с думи от публикацията си: „Той е един от най-интересните хора, които съм срещал – рядък патриот и голям българин“. Това мнение напълно се покрива с думи на редица български дипломати в Женева и Берн, които непрекъснато контактуват с него.
Защото владеещият пет западни езика човек с добри обноски и поради това – с големи връзки в културния елит, прави за България толкова, колкото цели организации не могат. „Една от заслугите му беше – пише за него Богомил Райнов, – че като висш служител на ООН с достъп до всички големи библиотечни хранилища издирваше, копираше и размножаваше за своя сметка редица ценни документи, важни за националната ни история".
Тази дейност на Теодор Димитров ще стане модел, на който към Първо главно ще се изгради в края на седемдесетте години Културно-историческото разузнаване – четиринадесети отдел, който „със средствата и методите на разузнаването да издирва и придобива неизвестни материали и документи, свързани с историята на България, както и с публикации в чужбина да се отстояват позиции по основни въпроси и да се дава отпор на опити на чужди историци да фалшифицират българската история“. Всичко това Теодор Димитров години наред го върши, и то успешно. Организира изложби, конференции на исторически теми. Само през 1979 година издава пет тома „Международни документи за Македония“ на основата на архиви най-вече на ООН, засягащи събития от 1919 до 1923 година.
Във връзка с отбелязването на 1300-годишнината от създаването на България той издава два тома „Сто години българо-швейцарски културни отношения“.
И това е само малка част от онова, което Теодор Димитров прави като един самотен боец на полето на историята и културата.
През 1989 година си купува голямо имение в Жекс – близо до швейцарско-френската граница. Сградата в него е била страноприемница по Наполеоновия път, свързващ Женева с Париж в началото на ХІХ в. Там след пенсионирането си той учредява издателство „Европейско огнище на културата“, като една от главните цели е популяризирането на Запад на българската история и култура.
Умира на 17 август 2002 година в Женева, като два дни преди смъртта си прави ново завещание, с което оставя цялото си имущество на България. След различни перипетии, от Швейцария у нас пристигат през 2009 година 5 тира със стотици безценни икони, десетки хиляди книги – много от които библиографска рядкост като библиофилското издание на Гутемберговата библия, както и други произведения на изкуството, сред които картини на Дали, Дечко Узунов, Златю Бояджиев и пр.
Всички те се въргалят в кашони, заключени в старо училище в Панагюрище, където бе замислено да се направи негов музей. Една част от наследството пък е в София. С пристигналата първа 1/5 от завещаното тогавашният министър на културата Стефан Данаилов през 2008 г. откри в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ национална изложба под надслов „Дарението“. И толкова.
А освен тези съкровища, държавата ни получава и къща в престижния квартал на Женева Шамбези, за която родните власти имаха намерения преди 5 години да бъде превърната в културен център за българската общност, но каква е съдбата й, не се знае.
