И до днес истинските доносници се излежават спокойни, въпреки продадената си съвест, защото дейността им не се е отчитала
Автор: Борис Цветанов
Двадесет и четвърта година вече се върти сериалът „Досиета и ченгета“ и краят му не се вижда. В него комплексарите от Комисията по досиетата се изживяват като носители на Оскари сред папуасите на Миклухо Маклай. Многото шум за нищо им е осигурил тихото пристанище и измествайки истинския проблем, е осигурил живот като на кино за истинската армия на шпиони, подлеци, мръсници...
Досиетата, плод на усилния труд на 100 000 доносници, според д-р Петър Берон доста пресилена цифра, са всъщност само един добре оглозган кокал, подхвърлен на народа, за да си строши с него зъбите. И да не рови в оня „живот ли бе да го опишеш“. Защото пред пораженията от истинската армия на мръсниците онова, което са сторили доносниците на Шести отдел, би изглеждало като лудория на някоя детска градина. Още в началото на промените истината бе подменена, а тя е, че Партията, която през цялото си съществуване е залагала на доносничеството, с вземането властта на Девети септември получила възможност за тотално следене на гражданите. И в това следене апаратът на ДС се явява само спомагателен инструмент.
Нещо повече. Особено след създаването на Шести отдел, многократно там ръководители са се обръщали към ЦК на БКП с молби да освободи системата от несвойствени функции като следене на народа, особено интелигенцията.
Тоталното следене на българските граждани започва непосредствено след деветосептемврийския преврат.
През ноември 1944 година в областния партиен комитет в Пловдив ветеранът на Партията Гавраил Савов – човек с бурно минало, споделя с Гочо Грозев, бъдещ дългогодишен началник на деловодството на БКП, че „тъй като органите на сигурността в Пловдив били много заети с ликвидирането на остатъците от фашистките организации, то за нуждите на партийния комитет е необходимо да се създаде информационна служба, която да обслужва комитета със сведения за настроенията сред населението и намеренията на нашите политически противници".
Началото е сложено от Гавраил Савов и приятели – д-р Тодор Николов, венеролог, Стефан Тодоров – архитект, един инженер и един фабрикант. За връзка с ДС е спазарен заместник-началникът на службата Георги Башикаров.
Архитектът зашифрова службата, като й дава име „Гогост", съставено от срички и начални букви от имената на организаторите. Започва издаването на бюлетин в четири екземпляра, като всички подлежат на унищожение с изключение на един, който да остане за архив.
Тъй като един от тия строго секретни бюлетини се изпраща в ЦК, там се хващат за главата. Трайчо Костов лично дръпва яко конско на столичните апаратчици, че са се оставили „такава безценна инициатива, заслужаваща най-висока оценка", да бъде осъществена от пловдивчани. И че те дори стигнали до там да имат агенти и в София. Взема се решение Гавраил Савов и Гочо Грозев да бъдат изтеглени в София и да се постави началото на информационна служба, която да обхване цялата страна.
Че е ставало дума за доста нередно нещо е било ясно, затова службата до такава степен се засекретява, че Савов започва работа в София на фалшива длъжност и с фалшиво име на някой си Желю Димитров.
Една случка още при пристигането на Савов и Грозев в София е доста показателна. Понеже нямало къде да преспят, тъй като пристигнали през нощта, Савов звъни на един свой доносник, когото нарича гальовно информатор, и преспиват в дома му на ул. „Христо Ботев“. Оказва се, че доносникът е артист от операта. Имал и псевдоним – „Изкусителят".
Веднага в ЦК е свикано съвещание и на Гавраил Савов са дадени изключителни пълномощия. Оформя се сектор „Партийна информация", а също и подсектор „Настроение сред народа". На разположение е и „Партиен живот". В крайна сметка още в началото на 1946 година вече само към ЦК на БКП има 4 служби, занимаващи се със следене на населението, особено интелигенцията и военните, чужденците, както и другите политически партии.
Специални усилия се полагат да се внуши на всеки партиен член, че негов дълг е да донася в партийния комитет за всяко съмнително поведение на приятели, познати, съседи или колеги. Разширяването на дейността поставя въпроса за щат и бюджет. Все още идеалист, Гавраил Савов вярва, че може да се работи и без паница леща, но веднага е укорен от Трайчо Костов: „На такива начала не е възможна организирана ефективна работа". Утвърден е бюджет и щат. Издава се секретен бюлетин само в два екземпляра – един за ЦК, подлежащ на унищожение, и един за архива. Успоредно върви и вербовката на задължителните партийни доносници.
„Насадена бе и разцъфна подозрителност, клеветничество, подлизурство и угодничество сред партийните членове" – ще отчете след време председателят на Контролната комисия на ЦК Димитър Димов. Към ДС също се отправят задачи за следене на определени лица, но дейността е само помощна. Иначе към партийните комитети на всички нива започва поощряване на сигнализиращите за настроенията сред народа и гражданите.
Това е истината за доносничеството в България, в което дейността на Шести отдел е една капка в морето, една рота в сравнение с цяла армия на клеветници, които сега си кютат спокойно, защото имената им не фигурират в досиетата и сред ченгетата на ДС.
Мисля, че това изобщо не е някаква дълбоко засекретена тайна. Георги Марков пише в един от задочните си репортажи: „Държавна сигурност нямаше нужда да поддържа доносници, защото писателите и журналистите се донасяха един друг пред Партията, и то стриктно. И никой не ги беше карал да пишат доноси... Във всички учреждения, предприятия партийните секретари си имаха мрежи от доносници. И доносниците съвсем не отразяваха истината".
Радой Ралин пък го описа в едно стихотворение, което завършваше с фразата: „На фона – седем милиона микрофона".
Там, в Партията е големият проблем, а не в ДС, досиетата в която са били просто спомагателен елемент, най-често дори излишен, защото много преди доносникът да се отчете за нещо си в Шесто, в Партията вече е имало кой да наковлади обекта. Този апарат работеше безпогрешно дори и през 1990-1991 г., когато все още из тия комитети чакаха „мътилката да се оттегли".
Пред всеки партиен комитет от окръжния, през градския, до първичния в цеха или квартала, от рано заран клечаха бдителни граждани, за да докажат верността си към Партията. Пощата на комитетите се пукаше по шевовете от „сигнали и сведения", подписани и неподписани.
Днес тия „народни синове" (а и дъщери) се изтягат спокойни в леглата си, от тяхната дейност няма и следа, защото „сигналите“ не са се завеждали и отчитали, не са съхранявани и архиви. Тях никой няма да ги търси, особено докато царува многото шум за нищо в сериала „Досиета и ченгета“. По-наглите дори крещят неистово: „Дръжте доносника!". Възмущават се. Движат се спокойни. И пак пишат доноси...
Това са абсолютни измислици. Никой никога не е спирал смешките, псувните, вицовете и подигравките с БКП. И никой нищо не е донасял. Пък и да е клеветил, никакви последствия не е имало. Схемата беше проста - един член от семейството става партиен член и по този начин се осигурява спокойствието му. То и сега се прави така. Умните хора са си осигурили по един член от семейството в ГЕРБ и нямат грижи. Като се смени партията на властта, се сменя и членството. Какво толкова, да не си се венчал за тях?
