Всяка година на 13 март ние, българите, честваме една велика победа, победа славна, героична, величава, победа на духа, победа на свободата срещу робството и статуквото –
Автор: Иво Антонов
падането на най-важната крепост преди Цариград в европейските владения на Османската империя – Одрин.
Днешните либерали и космополити ще критикуват – как може да се чества война, това е насилие, кръв, убити. Да пренапишем историята, да премахнем противопоставянето от учебниците и да се обединим с бившите ни врагове.
Съседите ни имат опит в пренаписването на историята.
В Одрин, на знаменития форт „Айваз баба“, превзет на щурм от 23 пехотен Шипченски полк, се мъдри 8-метрова бронзова статуя на Шукри паша, спасителя (!) на Одрин. В първия момент това предизвиква шок у всеки поне малко познаващ историята на Балканската война.
Дали става дума за същия Шукри, който победен предаде на 13 март в 13 часа на 1913 г. сабята си на генерал Никола Иванов – командващия Втора армия? Според анадолските трактовки на политкоректната „съвременна“ история, Шукри предал Одрин, за да спаси населението от клане, а след това, през есента на 1913 г. се върнал, за да го освободи (!!). Благородната осанка на бронзовия турски пълководец излъчва блага доброта.
Пренаписвайки историята в политкоректен и либерален стил, вероятно ще отпаднат нетолерантно трактуваните факти, че добре образованият във Франция и Германия Шукри през 1903 г. потушава с особена жестокост Преображенското въстание в Странджа и подлага на поголовно клане българското население в Одринска Тракия.
Днес знаменитият форт е превърнат в музей на „трагедията“ на турския народ, пострадал от „българските зверове“ през Балканската война. Игрален турски сериал разказва за злата съдба на двама влюбени бягащи от българските пълчища, а българскияв кръволок убива старици и жени, дави бебета и тормози невинното турско население.
Това население, което организирано в башибозушки банди разори Златна Тракия и изкла десетки хиляди българи и християни, а стотици хиляди прогони от родните места само с една риза на гърба. Толкова за пренаписването. Но пренаписват и в Белград – там в музея на Кале мегдан се мъдри „сабята на Шукри паша“, предадена на… незнаен сръбски командир, без чиято решителна (!) намеса българите никога нямало да превземат Одрин.
Историята, непренаписаната, истинската, 100 години по късно:
На 5 октомври 1912 г. възкръсналото българско Царство започва Балканската война срещу Османската империя – война освободителна, война кръстоносна и отново след 500 години, с участието на българска войска.
Българите тръгват на войната като на сватба – цветя, гайди, хора и радост изпращат ешелоните срещу отоманския враг. Тогавашните българи избират геройската смърт пред дипломатичното снишение, срещата с куршума пред целунатата за милост чуждестранна височайша ръка, подвига пред унижението, смелостта и решимостта пред прагматизма и тънката сметка.
Никакви съображения не могат да спрат устрема на събудения български въоръжен народ. Надменните западни и източни господари на света наблюдават „сеира“, в който пешките тръгват на поход срещу царицата (сравнение в духа на актуален турски сериал), очаквайки да бъдат пометени с шах и мат в два хода.
Тогавашните велики шахматисти още не са знаели, че от пешките може да излезе и Цар, т.е. шахматен шампион.
Да, за Одринската крепост действително ходовете са два – шах – обсада през есента и мат – щурм и разгром през пролетта.
И в Одрин влиза… Царя, българският!
За шок и ужас на западните и североизточните шахматисти. Впоследствие се оказа, че действително освен Царя, останалите балкански участници в тази партия са едни истински пешки в шахматната дъска на Лондон и Москва и разместването им срещу Царя е само въпрос на време.
Но през славната пролет на 1913 г. и царицата, и шахматистите отиват по дяволите – българите се оглеждат в Мраморно море, а от там Високата порта хич не е толкова висока.
Над статуквото надвисва Дамоклевият меч на българското величие, а мястото е приятно познато на българите, още от времето на светия крал Тривелий, цар Крум, императорите Симеон, Самуил и Иван Асен II. Казват, че цар Фердинанд си поръчал златна каляска и короната на константинополските василевси.
Похвално – това показва самочувствието на тогавашните българи. За днешните българи този факт е абсурден и кощунствен, за тогавашните – реален.
Реална и славна е била войната и за подпоручик Димитър Минев Попов от с. Дъбово, Казанлъшко, офицер от 23 пехотен Шипченски полк, моят прадядо.
Син на съратника на Левски поп Мина, ръководител в местния революционен комитет. Учителят Димитър Попов е един от онези свободни българи, които не се колебаят да оставят професия, съпруга и деца и да тръгнат на бой за свобода.
Днес, 100 години по късно, в центъра на с. Дъбово се издига белокаменен паметник на признателност пред подвига на българите, свободните българи, които загинаха за Обединението и Величието на България.
Трудният вдовишки живот на прабаба ми - съпругата на подпоручик Попов, и безбащиното детство калява волята на моя дядо д-р Димитър Попов, за да стане един от видните казанлъшки първенци, защото където е текло, пак ще тече, както е казал народът.
Днес имената на подпоручик Попов и неговите другари – герои са изписани високо на белокаменните монументи в цялата страна – високо, колкото е високо самочувствието им, подвига и величието им, любовта им към Отечеството.
Вървейки с наведени и натежали от проблеми и алкохол глави, днешните българи не виждаме тези имена, забравили сме тези образи. А това са нашите деди, нашата кръв, нашата съдба, нашата пътеводна светлина.
Време е да вдигнем глави и да погледнем тези образи, те ще ни покажат пътя към Нова България – онази, която вече е била.
Над мене черен гарван лети,
в човката си ръка той държи,
на ръка златен пръстен лежи.
Ужасна тъга мене мъчи.
Я кажи, птицо ти грозна,
ти отде намери таз ръка,
със този пръстен на мен познат?
Отговаря гарван зловещо:
- От Одрин града ида аз,
ужасна битка там видях,
на бой свиреп свидетел бях.
Там пушки и ножове безчет,
преплитаха се като плет,
гранати в черната земя
мъртвешки ровеха тела.
- Я мълчи, птицо, грозна ти,
че този пръстен беше мой,
на мили мой го дадох аз,
кога отиваше в строй на бой! Народна песен
Единствено е важно да се посочва правилно историческата истина!
Това за което пише автора, че е форт АЙВАЗ БАБА, със статуя на Шукри паша е лъжа! Всъщност това е КАИК ТАБИЯ а фортът АЙВАЗ БАБА се намира на съвсем друго място!
Също толкова непристъпно място и трудно за превземане!
ЧЕТЕТЕ КНИГИ И ХОДЕТЕ НА МЯСТО ДА РАЗГЛЕЖДАТЕ БОЙНИТЕ ПОЛЕТА!
