Трагичната участ на първия български светец

Автор: Диана Славчева

На 28 март Българската православна църква чества паметта на първия светец от български произход в световната история и агиология (дял от богословието, който се занимава с категоризирането на християнските светци, б. а.) – мъченик Боян – Енравота.

Името на този внук на кан Крум е свързано с една драматична история, която се разиграва в канския двор в онези далечни, все още езически времена, по нашите земи. Сведения за тази ранносредновековна трагедия черпим от византийския църковен писател и охридски архиепископ от гръцки произход Теофилакт, който я описва в своето съчинение „Житие на Тивериуполските мъченици“, създадено на границата между ХІ и ХІІ век. Няма откъде да отсъдим доколко неговият разказ е истина или лъжа, тъй като други сведения от тези години не са достигнали до наши дни. Но църквата е приела на доверие неговите думи и е канонизирала Енравота като светец.

Когато Аспаруховите българи се заселват в земите на Мизия и Тракия през 80-те години на VІІ век, те заварват една разнообразна религиозна мозайка от вярвания на местното население – в районите по крайбрежието се изповядва християнството, но във вътрешността преобладава древнославянският политеизъм. Българите пък пренасят вярата си във върховния бог Тангра, макар да се знае, че кан Кубрат е приел християнството, без обаче да го налага като религия сред народа си.

По принцип християни и езичници съжителствали в мир и толерантност, но заради политическото напрежение в отношенията на българите с Византия владетелите ни в Плиска са гледали на християнството като на „византийска религия“ и първоначално са били против проникването й в България. Това в особено голяма степен се отнася за кан Омуртаг, който по данни на Теофилакт е предприел дори гонения срещу християните. 
При едно от нашествията на българите в земите на ромеите бил взет в плен ученият византиец Кинам. Той бил „великолепен и хубав на вид, а по душевната си красота бил по-славе и по-божествен от своите съвременници – украсявали го преди всичко добродетелите на истински християнин“ – твърди охридският летописец.

По време на един пир с езическо жертвоприношение наследникът на Крум – Омуртаг, го поканил на трапезата с идеята да го използва като преводач. Кинам обаче отказал да яде от идоложертвеното ястие, като заявил: „А тези разни богове, които вие почитате, аз смятам за истински демони. И ако ми изтъкваш слънцето и месеца и ме караш да се възхищавам на великолепието им, знай, че аз им се дивя и ги смятам за творения-слуги и подвластни не само на Бога, но и на нас – хората“. Ядосан, канът му отвърнал, твърде аргументирано впрочем: „Не унижавай боговете ни. Тяхната сила е голяма и доказателство е това, че ние, като им се кланяме покорихме цялата ромейска земя“. И тъй като не успял да накара пленника да се откаже от вярата си в Христос, българският владетел го „предал на железен затвор“.

Дълги години изкарал византиецът в българската тъмница. От него по някое време се заинтересувал най-големият син на кана – канартикинът (т. е. престолонаследникът)  Енравота. Той едва го познал, тъй като Кинам изглеждал ужасно – мръсен, разчорлен, блед и омършавял. Промяната в спретнатата си преди това външност ромеецът обяснил с мъченията в затвора и дългия си престой в него, окован в тежки вериги, които изтърпял заради Христовата вяра. Но смирено изтъкнал, че „каквото претърпял за нея, не го смятал за страдание, а го имал за голямо удоволствие и наслада“.

Постепенно в разговорите си с него Енравота научил много за тази религия и божието слово, „погнусил се от безбожието, прегърнал богопочитанието и приел кръщение“ под името Воин, транскрибирано като Боян. След което благоверният княз редовно се отдавал на пост и молитва, проникнат дълбоко от любовта си към Бога.

„И като научил това, брат му Маламир взел го за голяма беда“ – отбелязва Теофилакт Охридски. Той го призовал да се откаже от тази чужда на праотческите им вярвания религия, но князът категорично отвръщал: „Аз се гнуся от езическите идоли и почитам Христа, истинския Бог, и никой не ще ме отлъчи от любовта ми към него“!

Заради своята преданост към християнството първородният Омуртагов син бил лишен от полагащото му се по традиция право да наследи престола. Така след смъртта на Омуртаг на трона се възкачва най-малкият му син Маламир, който вярвал в „правилния бог“. Предполага се, че междувременно средният брат Звиница бил починал.
Теофилакт доста е оплескал два века по-късно хронологията в своите писания. Той твърди, че Енравота се е заинтересувал от съдбата на Кинам след смъртта на баща си и отправил молбата си византиецът да бъде освободен от тъмницата към брат си Маламир, който вече се бил възкачил на българския престол. Едва след това станал убеден и предан християнин.

Но този сценарий няма как да обясни защо най-малкият брат изпреварил първородния Омуртагов син, заемайки трона преди него. Както вече отбелязахме, по това време българите не гледали с добро око на новата религия и я смятали за надвиснала над държавата ни византийска опасност, а изповядащите я – за неприятели. Очевидно е, че Енравота е бил лишен от правото да наследи баща си още докато канът е бил жив.
Стигаме и до най-драматичния момент в цялата тази легендарна притча.

Според житието на светеца, след като той не се отказва от християнството, Маламир издава заповед брат му да бъде посечен. Преди мечът да се стовари над непокорната му глава, мъченикът изрича пророчески: „Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българската земя, въпреки опитите ви да я възпрете чрез моята смърт.

Кръстният знак ще бъде побит навсякъде, ще се въздигнат Божи храмове и чистите свещеници ще служат на чистия Бог, и жертвоготовно ще въздадат възхвала на жизнедаряващата Троица. Идолите, заедно с жреците и техните небогоугодни капища, ще се срутят и потънат в небитието, сякаш никога не са съществували. А и ти сам (Маламире), след изтичането на немного лета ще погубиш злочестата си душа, без да се възползваш с нищо заради жестокостта ти“.

След това Енравота-Боян положил главата си под острието на меча и приел съдбата си на мъченик за Христовата вяра. Това станало преди около 1180 години, някъде около 833 г. Само три години по-късно предсмъртното му пророчество се сбъднало. Маламир умира неочаквано твърде млад през 836 г. Както отбелязва Теофилакт, животът му „бил пожънат безвременно от сърпа на божието милосърдие“. Ако съдим по издълбания каменен надпис върху т. нар.  „Маламирова летопис“, намерен в Шумен, който гласи: „И като се разболя, умря“, можем да предположим, че кончината му е била по естествени причини. Макар да съществуват хипотези, че може да е станал жертва и на определени кръгове в тогавашна България, които не са били безразлични към християнската религия.

Сбъднало се и другото предсказание на светеца – за бъдещето тържество на Христовата вяра по българските земи. След смъртта на Маламир, тъй като не оставил свой наследник, на престола се възкачил племенникът му Пресиян, потомък на брат му Звиница. А пък неговият син Борис приема християнството с името Михаил и през 865 г. покръства целия български народ. Земята ни се изпълва с църкви и манастири, и както пророкува св. княз Енравота-Боян Български – Светият кръст започва да се почита повсеместно. И не на последно място, православните свещеници започнали да извършват „чисти служби и обръщали народа от суеверното езичество към възвишеното богопочитание на Света Троица“ – както се отбелязва в една книга с жития на светиите на Синодалното издателство.

За съжаление така и остава неизвестно мястото, където е погребан първият ни светец, нито къде са мощите му, нито какви служби са изпълнявани в негова чест.
Неотдавна, на Трифон Зарезан, когато Ивайловград отбеляза своя празник, директорът на НИМ Божидар Димитров подари на местната община икона именно с лика на мъченик Боян-Енравота, княз Български, за да закриля скътаното в най-югоизточната част на Родопите градче.


В категории: История , Горещи новини