Оръдейна осколка, изстреляна от броненосец, отнема живота му няколко часа преди да бъде обявен краят на войната
Автор: Милчо Стоименов
Стамен Панчев е роден на 16 декември 1878 г. в Орхание, днес Ботевград. Потомък е на известния в града Цагарски род, който е от най-старите родове на село Самунджиево, обявено от Мидхат паша за град с името Орхание през 1866 г.
По време на Сръбско-българската война от 1885 г., фамилията на бъдещия поет изживява една от най-тежките си драми. Бащата Панчо Цагарски заминава за фронта. В същата година, докато него го няма, умира съпругата му. По това време Стамен е едва на 6 години.
Останали без надзор, децата са пръснати по чужди къщи, а семейното огнище временно опустява. Тази трагедия дава голямо отражение върху чувствителната и нежна душа на бъдещия поет и въпреки големите грижи на баща му, една нестихваща сърдечна мъка го следва през време на целия му жизнен път.
Чичо му, Стоян Цагарски, пък е бил сподвижник на Левски, член на тайния революционен комитет в Орхание. Той участва в нападението на турската хазна в Арабаконак, след което е изпратен на три години заточение в Диарбекир.
Детството на Стамен Панчев преминава в родния му град, сред дивната природа на Балкана.
Основно и прогимназиално образование получава в Орхание. След това продължава образованието си в педагогическата гимназия в Кюстендил. По време на учението му в Кюстендилската гимназия се проявяват и музикалните му заложби.
Гимназията завършва с отличие през 1898 г. Същата година през есента продължава образованието си във Висшето училище в София (днес Софийския университет), във Факултета по философия и педагогика.
След дипломирането си е назначен за директор на второкласното училище в с. Абланица, а по-късно е преназначен в гимназията в гр. Троян. Междувременно изкарва и Школата за запасни офицери в Княжево – София, след което се връща в родния си град като директор на местната гимназия. Не му е писано обаче да води заседнал живот.
На 17 септември 1912 г. се обявява обща мобилизация за Балканската война. На следващата вечер Панчев е в София, където си купува сабя, полска чанта, бойна полева книжка (боен устав), офицерска амуниция и пистолет барабанлия "Наган".
Като запасен подпоручик от 38-ми пехотен полк, той заема длъжността полуротен командир в 12-а рота. На 24 септември 1912 г. пред строения в пълен състав полк в Цариброд подполковник Писарев произнася вълнуваща реч.
От името на полка му отговаря подпоручик Стамен Панчев: „Ще изпълним дадената клетва, ще запазим честта на родината, ще се срещнем с вековния враг, ще го сразим. Ние сме решени да загинем в борбата, но ще вървим напред и ще победим!”. На 3 октомври войсковата единица, към която е зачислен Стамен Панчев, потегля към турската граница.
На 5 октомври войната е обявена.
На 17 октомври действията на войските по целия фронт от Люлебургас до Бунархисар са решителни и съдбоносни. В тези боеве взема участие 12-а рота. Стамен Панчев е ранен в крака.
На 20 ноември 1912 г. по предложение на Турция се сключва примирие, а в края на декември започват и мирните преговори в Лондон. Войниците остават на позиция като копаят окопи, правят пътища и мостове, устройват тила.
Ето какво пише Стамен Панчев за своите събратя фронтоваци: „Сърцето ми се свива, като гледам тия здрави и силни мъже, които страдат и се мъчат за великото и бляскаво бъдеще на земята, за която те мислят и ден, и нощ и се шегуват, и се смеят през мрежата на своята селска скръб за своите огнища, деца, ливади, волове и овце, за изоставеното рало, за всичко, което създава богатството и хубостта на родината”.
В края на януари 1913 г. мирните преговори се прекъсват и бойните действия се възобновяват. В началото на март 1913 г. турците правят опит да преминат в настъпление по целия фронт.
На 5 март в боя за гр. Силиврия Стамен Панчев за втори път е ранен в крака. Дават му отпуск да замине на лечение. Осем дни по-късно Одрин е превзет. Стамен Панчев, като истински патриот и родолюбец, отказва лечението и се връща на фронта, където получава бойната задача да охранява морския бряг при Епиватос и Ялос.
Точно там, при Ялос, на брега на Мраморно море, той, героят Стамен Панчев, начело на ротата отбива две неприятелски кавалерийски атаки,а при третата бива ранен от оръдейна осколка, изстреляна от броненосеца.
Раните са тежки, в ръката и в корема. Закаран е на лечение във фронтовия лазарет. Рано сутринта на 23 март 1913 г., след прекарана в болки и страдания нощ, той моли съседа си по легло да извади от джоба на куртката малка снимка на сина му.
Целува за последен път портретчето на малкия си син. След това своеобразно прощаване издъхва, стискайки в ръце снимката на детето. Погребан е същия ден следобед край гръцките гробища на с. Кадъкьой.
На следващия ден е обявен краят на войната, от която Стамен Панчев не се завръща.
Слава, вечна слава на героя от Балканската война 1912 – 1913 г. Стамен Панчев, по случай един век от неговата геройска гибел за свободата и обединението на България!
ПРИЗНАНИЕ на ботевградския (орханийския) герой
Стамен Панчев
(16.12.1897 – 23.03.1913 г.)
Остави Балкана.
Нежно прегърна любима жена.
За последно топло целуна
своето мило дете.
И после, после тръгвайки
за сбогом каза:
Орханийци, чуйте –
тръбата бойна за дълг
патриотичен ме зове.
Купи си сабля и пистолет „Наган”.
Подготви се за бой с вековната вража сган.
След пламенните ти слова:
„Ще вървим напред и ще победим”,
Мощно войнишко „Ура”
бойното знаме на 38-ми пехотен полк
още по-силно развя.
Полкът в боен поход
път славен към Одрин пое.
В тоз велик момент нямаше сила, която
Българските войни да спре.
Там на фронта край Мраморно море
ти, Юнако, се би не за пари
и чужда слава
За България и за Орхание ти живя
и за тях младата си кръв проля!
Автор: офицер от запаса
на Зенитната артилерия
подполковник Милчо Стоименов
Сигурно е добър материала, но размислите над които ме наведоха първите няколко реда, не ми дадоха да го прочета: не схващам как може броненосец да стреля с оръдейни осколки...
