В окопите на Балканските и Първата световна война отеквали залпове не само от патрони, но и от смях
Всички знаем вечната мъдрост „На война като на война”, но войникът в окопа, ако започне да мисли само за смъртта или за осакатяване, това е половин победа за противника.
Автор: Борис Цветанов
Никъде другаде, както на война, не важи с по-голяма сила крилатата фраза, че хуморът е спасителен пояс в морето на смъртта.
Още Аристотел е отбелязал, че шегата отслабва напрежението. Антон Страшимиров, който тръгва в Балканската война като обикновен войник, стига до извода, че войната не е само строените бойни редици и топове, превземане на крепости, тя най-вече е в душата на боеца.
Не е случайно, че любимците на бойците са разказвачите на весели истории и вицове. Можем само да си представим какво е било положението там, където съдбата събира заедно двама от най-известните хумористи от началото на двадесети век. В окопите на Балканската война рамо до рамо застават като командир на Дванадесета дружина от Македоно-одринското опълчение (по-късно капитан) Трифон Кунев и неговият адютант Борис Руменов, известен най-вече като Борю Зевзека. Това е жив извор на шеги и весели истории, които с времето се превръщат във вечни анекдоти, разказвани и до днес.
Когато навлизат в село Креся до Мраморно море, двамата решили да се изживеят и като държавници – наредили селото от този сезон да се именува Черешово. Понеже на Борю Зевзека това му се видяло малко, взел да разказва наляво и надясно, че неговият командир – я вижте каква фигура само, каква Ботевска брада! – бил голям висш български военачалник. Събрали се в селото най-видните личности и след дълго обмисляне как да засвидетелстват уважение, решили да му подарят най-ценната вещ в селото – едно специално наргиле, което местен търговец донесъл преди години от Дамаск.
На специален поднос със специален адрес наргилето било поднесено на Трифон Кунев със специална церемония под звуците на военната духова музика.
Там било написано: „Тон Кирион Кирион Трифон Кунев палас ту булгарикустрату”, ще рече: „ На Господина на господата Трифон Кунев, паша на българската войска”. С това наргиле го заварва при посещение на Щаба Симеон Радев, по онова време цензор към Главната квартира.
Опънал се в кресло, кръстосал крака, пафка наргилето и като направил халифски жестове с ръце, казал: „Аз сега съм в Багдад, преди малко бях с Малкия Мук, скоро ще дойде каляска да ме откара в Дамаск при Харун ал Рашид”. Остава да мислиш и за Али Баба – казва Симеон Радев, на което Трифон Кунев отвръща: „А ти какво искаш – да мисля само за четиридесетте разбойника от другата страна на фронтовата линия ?!”.
Истински големият майтапчия на Балканските войни и Първата световна война е Борис Руменов. Славата му стига до Главната квартира. Там под ръководството на проф. Иван Шишманов подготвя печатане на малки книжки от 100-120 страници в поредица „Походна войнишка библиотека”. Професорът дава препоръка за издаване на войнишки анекдоти като текста бъде подготвен от Борис Руменов, а илюстрациите да са от Александър Божинов, който също е на фронта.
Макар не като номер от библиотеката, която става популярна не само на фронта, но и в цяла България, още по време на войната излизат два тома на Борю Зевзека – „Войнишки анекдоти" и „Анекдоти с обикновения живот". Хумористът натрупва по време на войните такъв огромен материал от весели истории, че десетина години след войните издава книга след книга като: „Анекдоти", „Тренчо на война", „Весели разкази" и други.
Сред най-любопитните анекдоти е истинска случка с Борис Руменов. Бойци от дружината залавят бягащи турски офицери, преоблечени като жени. Трифон Кунев ги укорява: „Абе, акъл имате ли – ние на женско повече налитаме!"
Борис Руменов не цепи басма на по-висшестоящите. Когато дори обикновените войници виждат, че нещо гнило има в Главната квартира, издаваща нелогични заповеди (като да се спре настъпление, когато победата е на ръка разстояние), го питат „Какво правят в Главната квартира?”, а той отговаря: „Ами за главното не мислят”.
Веднъж на фронта пристигнала делегация държавници и политици – с цилиндри, с окичени с ордени гърди... Един от тях сочи потурите на боец от дружината и демонстрира чувство за хумор: „Байо, това тука все мъжки атрибути ли са?" Боецът е смутен, отговаря Борис Руменов: „Колкото това в цилиндъра ти е акъл”.
Затова Борю Зевзека е един от любимите командири. Такъв е бил и капитан Петър Димков. Негова е фразата „Ако искаш да бъдеш господар на бойците си, първо трябва да станеш техен слуга". Друга негова мъдрост е „Преди атака трябва да се говори на войниците, но не с патос и винаги без излишни думи". Споделял е, че изкуството да няма излишни думи го е усвоил от вицовете. Там излишна дума няма! Ние познаваме Петър Димков донякъде като лечител, но не и като майстор на смеха. Но тъкмо на него принадлежи фразата „Смехът е едно от най-обеззаразяващите средства".
На фронта край Чаталджа Петър Димков успешно се бори с най-големия бич – холерата. И там с използване средства на народната медицина той постига забележителни резултати – в неговата рота болестта не праща в гроба нито един войник. Ротата му обаче става прочута не с това забележително постижение на народната медицина, а с една смешна история.
Близо до Чаталджа вечерта заварва ротата на Димков в подножието на малка, но стратегическа височина. Заповедта на командването е да се върне в частта, но Димков я пренебрегва и решава, че обектът е важен, затова нарежда на частта си да се настани на нея и да се чака на позиция заранта. Дава се „отбой" и нощта настъпва. В същото време турците оценили стратегическата позиция на височината, пращат две роти да я завземат, като знаят от разузнаването си, че там български войници няма. Петър Димков е този, който вижда настъпващите турци. Били вече на стотина метра. Нямало време за двоумене и той извиква с пълно гърло: „На оръжие! Напред, на нож!"
И войниците грабват пушките. Луната свети, показала се из зад облаците. И турците – какво да видят: тичат насреща им сто – сто и петдесет голи мъже с пушки с натъкнати ножове, с викове „На нож"... С „Вай аллах" турците хвърлят пушките и през глава – дим да ги няма...
Какво се оказало, че да се стигне до тази необичайна атака. Войниците, уверени, че ще имат спокойна нощ, се захванали с втория противник – въшките. Тъкмо жънели победи, съблекли всички дрехи, гласът на командира ги вдига на крака, кой да ти мисли за обличане – грабват се пушките и „Напред на нож”, онова, за което всички по-късно ще разказват в кръчмите в села и градове, че турците възприемали като „По пет на нож”.
От другия ден, не само до края на Балканската, а и до края на Първата световна война, ротата на Петър Димков остава известна като „голата рота”.
Ето още един анекдот от нейните редици. Петър Димков посреща разузнавач, довел, по-точно донесъл на гръб пленен турски офицер. „Е, редник Петков, тежко ли е разузнаването?” – пита го той. „Тежко, господин капитан – отвръща боецът. – Този турчин тежи сто кила”.
Всичко това е само малък щрих, една друга, малко изследвана страна на войната. В която смехът е бил оръжие.
