Заради родолюбивата си дейност съветникът в тамошната Българска митрополия Георги Дяков бива заточен в Диарбекир малко преди началото на Балканската война
Автор: Диана Славчева
СРЕД най-скъпите ми фамилни спомени пазя три машинописни листа, на които са записани спомените на моя прадядо Георги Дяков.На преклонна възраст той диктува пр еживяванията си на една от дъщерите си – сестрата на моята баба. Всеки път, когато чета неговите преживелици, описани в тези кратки мемоарни наброски, с гордост се възхищавам на неподправеното му родолюбие и затрогващ патриотизъм.
„Роден съм през 1854 г. в чистото българско село Малък Дервент, Софлийска околия от Одринския вилает, по народност българин, източноправославен. Още от малък останах сирак, напуснах родното си село и тръгнах с черен труд да си търся прехраната по гурбетлък. След дълги скитания, настаних се на работа в Одрин, където до обявяването на Руско-турската война бях при чужди хора на работа и благодарение на голямата си пестеливост и икономии успях да спестя 4-5 турски лири жълтици.
С този капитал и съдействието на приятели реших се и отворих едно малко дюкянче за продажба на цигари на дребно и разни книжарски дреболии. С непосилен труд и денонощна работа, без почивка делник и празник, можах да увелича капитала си и с това да разширя работата си. През всичкото това време бях тормозен и ненавиждан от турските власти като българин, но благодарение на моя твърд характер и постоянство, аз с гордост понасях всички тия мъки и до последния момент не се срамувах да се нарека българин (защото много българи се погърчиха), а гордо носех това име и всячески се стараех да бъда полезен на българщината както в самия град, така и в околията му.
След Освобождението на България и особено след Илинденското и Странджанското въстания, когато българите в Тракия и Македония бяха подложени на големи мъчения, затвори и заточения и когато по-малодушните се страхуваха да се нарекат българи, аз бях съветник в Одринската Българска митрополия и с този си пост, макар и изложен на големи опасности, аз отстоявах и крепих българщината до последния момент, когато турските власти ме принудиха да напусна Одрин през 1939 г. Подпомагах и цялата учителска колегия от одринските гимназии, като отпущах аванси срещу заплатите им, които все закъсняваха с по няколко месеца, понеже идеха чрез Екзархията в Цариград. Подпомогнах навремето и Македоно-Одринската организация, като им дадох 40 златни лири, въпреки че бях следен и изложен на големи опасности.
Преди започването на Балканската война, на 29 септември 1912 г. турските власти ме вземаха ненадейно от магазина ми с още пет други видни българи, а именно Димитър Бъчваров – учител, Тодор Петков – училищен инспектор, Коста Георгиев и Димитър Салджиев – гимназиални учители и Иван Димитров – търговец-винар, и без да ни дадат възможност да се видим с жените и децата си и да си вземем пари и дрехи, още същата вечер с вериги на ръцете ни изпратиха за Цариград.
При няколкодневния ни престой там, от уплаха и от голямата неизвестност, която ни грозеше, един от нашите другари – инспектора Тодор Петков, се умопобърка и почна да лудува, по която причина всички ни от участъка ни закараха в лудницата. С обявяването на войната на 5 октомври всички нас, с изключение на заболелия Петков, ни изпратиха с параход, оковани във вериги.
След като ни свалиха в пристанището Трапезунд, така оковани във вериги, цял месец пеша ни разкарваха от село на село и от град на град за показ на местното население, че са заловили големи български комитаджии. Всяка вечер, изнурени от дългия и несгоден път и от студа, преспивахме в нови затвори и конюшни, пълни с нечистотии и какви ли не щеш гадове. Особено тежко беше положението ни, когато пристигнахме в град Зара.
Населението, предизвестено за нашето пристигане, ни посрещна още в началото на града и почна да ни ругае, псува, плюе и да хвърля какви ли не нечистотии върху нас. Настаниха ни в един малък, тъмен и нечист затвор, като ни обвързаха всички ни в една дълга желязна верига, която минаваше през шията ни, а не през ръцете ни. И така оковани, веригата накрая се държеше от трима въоръжени войника. Не мигнахме цялата нощ, защото и най-малкото мърдане на веригата можеше да ни задуши и пререже гърлото ни.
Въпреки тези несгоди, лошите и студени есенни дни, след тридесетдневни тежки изпитания най-сетне пристигнахме на местоназначението ни – град Сивас, на 100 км от Диарбекир, където много от нашите българи патриоти са оставили костите си. В Сивас ни настаниха в една влажна стая, под която течеше вода и под голяма охрана и контрол там прекарахме девет месеца.
Благодарение на постъпките на българското правителство, което тогава е поставило ребром въпроса, че тези българи трябва да се освободят и тогава ние ще освободим турските военопленници, нас ни освободиха на 30 май 1913 г. и под охрана ни изпратиха за Цариград. Оттам ни качиха на руски параход и така най-после пристигнахме напълно свободни в Бургас.
От Бургас веднага се отправихме с влака за освободения вече Одрин, където пристигнахме на 22 юни. През време на моето заточение и по време на обсадата на Одрин и бомбардировката му, собственият ми магазин на главната улица беше засегнат от бомба и разрушен. С нови сили, вече в освободения български Одрин, аз се залових на работа да поправя магазина, за да прехранвам семейството си и четирите си деца. Но едва успях да го поправя, на 9 юли с.г. наново пристигнаха турските войски и нашите отстъпиха.
Не успях да избягам и се принудих с цялото си семейство да се крия в Католическата гимназия, която тогава се ползваше от протекциите на Франция. След почти месец криене, най-после отново се залових за работата си. И почнаха наново мъките и тормозите от турските власти, без да имам щастието да се понарадвам поне месец на освободения български Одрин. Свикнали вече с турския ярем, през 1921 г. трябваше наново да сменим робството с още по-тежко такова, понеже дойде окупацията на цяла Източна Тракия от гърците.
Пак нови мъчения и терзания, сега още по-модерни. Но пак не губех кураж и надежда и не преклоних глава пред гръкопокръщенството, а с твърдост и постоянство отстоявах българското име и българщината. Не минаха много години и турците наново дойдоха в Одрин, но сега вече не онези стари турци, а други – по-събудени и по-ожесточени. Заедно с това дойде и властта на Кемал Ататюрк, която със своите реформи коренно промени и модернизира турците. Отначало те хранеха добри симпатии към България и българския елемент, който бе оцелял в Одрин и Източна Тракия, но след време и това се изпари. Със създаването на Балканското споразумение и отказа на България да влезе в него, турците вече започнаха да гледат враждебно и мнително на българския елемент.
На 1 декември 1938 г. арестуваха зет ми Ламбо Соколов – чиновник в Царското българско консулство в Одрин, заедно с архиерейския наместник на Светата митрополия – отец Мартирий, които обвиниха в шпионаж в полза на България и ги осъдиха на по 10 години тъмничен затвор. След осъждането на зет ми, за нас вече живот нямаше в Одрин. На стари години не можех повече да понасям мъките и робството на турците и реших да се изселя в България и поне там на свобода да умра. Така накратко описах страданията и преживелиците си за милото и доброто на майка България”.
mnogo balgari sa si patili zaradi patriotisma i rodoljubieto.
v momenta sme v dobrosasedski otnoshenia s turzia no ne biva da zabravjame
500 godini tursko robstvo i fakta she samo turskia grad istanbul ima okolo 16 miliona shiteli i stotizi hiljadi agenti,spioni,targovzi,informatori,donoszizi,prostitutki,manekenki i drugi koito gledat s nadeshda da pravjat peshalbi i klientela v balgaria ,burgas ,plovdiv,varna ,sofia i drugi gradove koito sa na 3-4-5-6 shasa pat ot istanbul s avtomobili ili avtobusi.
zatova trjabva da sa podgotveni balgarskata polizia,tajni slushbi,informatori,donoszizi,targovzi,krashmari,prostitutki,manekenki zashtoto tova e i klientela i konkurenzia s neisvestni donjakade namerenia.
