Манастирът „Св. Троица“ в Гела, където е бил „капанът за деца“. Новата църква е построена на мястото на съществувалата някога света обител, разрушена по-късно от турците и съградена след войните през 1915 г.
За войника със зашитата уста, за скритите моми и капана за деца, възпети от певците на древната планина
Автор: Никола Гигов
Всичко може да се разруши, но песента притежава уникалната способност да се съхрани жива вовеки. Ще направим едно показателно сравнение – известната с богатата си култура Франция е създала 8 000 народни песни, могъщата Германия може да се похвали с 50 000 народни песни, а една малка и поробвана България е създала 300 000 народни песни, като толкова са само записаните от тях. Не случайно проф. Ходзко от Парижката катедра по славянски езици казва по този повод: „Народът, който е създал такива песни, е един от най-поетичните народи на света”.
От половин век бродя из Родопите, България и по цялата планета и записвам знайни и незнайни песни. Някои от тях разказват потресаващи истории, откъртени от самото
страдащо сърце. Това, което те припяват, не може да се срещне в нито един учебник по история. Ето какво разказва изворният фолклор:
Зашитата уста
Някога взели един родопчанин в турския аскер. Насила го взели – не било по сърцето му да стреля по своите с пушка. Ругали го, блъскали го, крещели му: „Сус бе, гяур, да не гъкнеш!”
Измъченият родопчанин търсел, но не намирал сгода за бягство. Въпреки това не се отчаял. Опитал да се самоубие, но го спасили. Най-сетне, в един почивен ден, пред цялата турска войска, която била в отдих, той взел войнишката си губерка, внизал в нея здрав конец и на три места пробол двете си устни – зашил си устата.
Станал голям скандал: как тъй ще има войник със зашити устни! Не яде, не говори, само козирува. А покрай прокараните през плътта здрави конци се стичали струйки кръв...
Налегнали го, отшили му устата. И го изправили пред висшите турски офицери и
слисаната турска войска. „Защо си заши устните?“ – попитали го те, а той с болка отвърнал: „Аз съм родопчанин, расъл на воля. Ако не мога да кажа каквото мисля и ако не мога да изкарам една песен – за какво ми е тая уста – само за чорба ли?
Тогава го накарали да изпее една песен.
И войникът със зашитата уста, с шест кървави рани на устните, запял с цяло гърло: „Чужда е земя притъжна, /кайно е майка мащеха./ Наша е земя разтъжна,/ кайно е земя рожделна“.
Докато извисявал глас, от устните му се стичали шест вади кръв, а от очите му капели едри сълзи...
Уволнили го. И го пуснали да си иде – с шест кървави рани на устните и една
тъжна песен, откъртена направо от сърцето. С тази песен родопчанинът си откупил или по-скоро извоювал свободата.
Величието на трагизма
През ХVІІ век в Родопите (От Костенец до Станимака) нашествениците разрушили
218 църкви и 33 манастира. Книгите били изгорени, ценностите – разграбвани... Българският народ станал 2 милиона и 400 хиляди. Как да се съпротивлява пред такава
голяма и силна империя?
До родопския връх Перелик извисявал снага манастирът на село Гела. Той бил избран за сборен пункт – наречен бил „Капан за деца”. Там събирали момчетата, за да ги препратят към Анадола и да ги направят еничари.
Сякаш смерч минавал над страната ни. Мъжете избивали в битките, отвличали жените, а децата вкарвали в този страшен „капан“.
Една огнена българка – вече фереджосана (ще рече почернена с фереджето), в борбата против озлочестяването успяла да се отскубне, хванала гората и затърсила дома си, който бил запален и ограбен. На прага на горящата й още къща седяла майката на тази смела българка. Те се видели – потресени и двете – и дъщерята взела да корди (припява) като при задушница. „Анайко (майко)“, шепнела и повтаряла тя.
Така, съкрушена от загубите, запяла с глас – комос, най-печалния глас, който може да издаде едно разкъсано от мъка сърце: „Първо чернило – либе убиха, анайко./ Второ чернило – брата затриха, анайко./ Трето чернило – най-черно беше, анайко./ Син от ръките ми взеха, анайко, анайко“!
Докато записвах със сърцето си тази песен на Огнената българка, и на мен се спуснаха сълзи от очите и се замислих, че тези четири стиха на песента са повече от цял том история. Запазена от техните потомци. Чрез нея се докоснах до величието на българския трагизъм. С тази песен от два станахме 9 милиона, нищо че сега от 9 се стопихме до 7. Но тази песен ще ни издигне по-високо от Шекспировите небеса. Защото, макар и почернена, Огнената българка пее...
Под бурята поникват песни
Ако можехме да чуем легендарния глас на баба Алтъна, бихме чули следните думи: „Ех, синко, тук, под връх Перелик, се роди най-хубавата родопска песен! Еничерско време беше – кърваво време. Грабеха ни момичетата, но ние скрихме момите, за да има тоя Балкан нови мъжки рожби. Облякохме девойките в дрипи, за да не свети красотата им. Наричахме ги „скритите”.
Един ден от Перелик слезе хайдутин. Беше нарамил пушка. Свали калпака пред мене, поклони ми се и рече: „Бабо Алтъно, бъди ми майка и ме съди! Бих се и ще се бия с душманите на тоя Балкан, но сърцето ми не изтрая – избрах си изгора от твоите моми, „скритите”. „Че как си я избрал, синко, като са в дрипи и скрити!“ Юнакът ме заведе на скришното място, отиде при най-личната мома и й рече: „Тебе те избрах, ти си ми на сърце. Открий си лицето да видя бяло ли е, или черно“!
Тогава момата метна дрипите си встрани и със силата на цялата си скрита болка запя: „Бяла съм, бяла, юначе./ Цяла съм света огрела./ Един бе карлък останал/ и той не шеше остана,/ ам беше в могла утонал...“
Тя пееше, а ние плачехме... Поведе юнакът момата нагоре, отведе я с благослов от мене, а тая песен остана като венчавка... Да знаеш, синко, всички родопчани са чеда на баща-юнак и на майка-певица!”
Послеслов
Зиме Родопа е бяла, много бяла, чисто бяла, но тази планина никога не е вдигала бяло знаме.
Пролет Родопа е зелена, много зелена, чисто зелена, но тази планина е избрала мъдростта на вековете.
Лете Родопа е цветна, много цветна, чисто цветна, но тази планина е избрала аления цвят на кръвта на борците.
Есен Родопа е червена, много червена, чисто червена, но тази прострелвана планина никога не е умирала.
Бяло, зелено, червено.
Свободата.
Бийте, родопски чанове! Звънете за България!
