Такава хубава пролет панагюрци не помнеха отдавна. И Захари Стоянов в своите „Записки” неведнъж разказва за нея...
Автор: Гео Нешев
На пейката пред аптеката на Георги Зафиров в Панагюрище, точно срещу църквата „Св. Георги Победоносец“, са седнали стопанинът и неговият комшия Петър Дудеков – солиден търговец, със зет си Петър Щърбанов. Хубостта на ведрия ден не пречи на тримата панагюрци да бистрят политиката. Но този път те не се мъчат да разгадаят коварните ходове на европейската дипломация, а си имат свои доморасли дертове. Те си хортуват пак за онова голямо нещо, което цяло Панагюрище се готви да стори и което хем градчето пази в дълбока тайна, хем всички все за него говорят, но от ухо на ухо.
„Що стая, Щърбане, ще го бъде ли скоро“ – за кой ли път задава този въпрос Зафиров. И разбира, че когато се върне Бенковски, тогава бунтовниците ще се съберат и ще решават... „Ха дано да е по-скоро, че веке не се трае“ – изпъшква аптекарят, подкрепен и от стария Дудеков, който клати глава: „Тъй, тъй не може веке“.
Клетите! Те не подозират дори, че само след месец на това място, където днес спокойно разговаряха, ще тлее пепелище. Че тъстът и зетят ще бъдат мъртви, а Зафиров ще влачи тежките вериги по пътя за Татар Пазарджик, та чак до Пловдив...
Панагюрският лекар и аптекар Георги Зафиров не е сред най-популярните апостоли на Априлското въстание, с чиито имена израстваме като българи още с майчиното ни мляко. Но той е един от героите, що са дарили и живот, и имот „на ползу роду болгарского“. Според В. Ганева причината толкова дълго време личността му да остане в сянка до известна степен е неговата скромност. „Основание да мислим така – изтъква тя – ни дава фактът, че признание за заслугите си търси не той (той счита всичко сторено и заплатено от него „като изпълнено задължение пред Отечеството“), а неговите наследници, и то чак след смъртта му.
Първото свидетелство, с което се удостоверява участието му във въстанието, носи датата 16 октомври 1910 г. и е предназначено „да послужи където трябва“ – по всяка вероятност за отпускане пенсия на вдовицата му... Исканията на наследниците – продължава Ганева – нищо чудно, след като знаем каква е била признателността на българските буржоазни правителство към заслужените синове на родината – изглежда остават без последствие“.
За щастие са запазени доста документални свидетелства, както и собственоръчно написаното от Зафиров свое животоописание, от които научаваме много подробности за неговата революционна дейност. Прелиствайки написаните непретенциозно страници на автобиографията му, пред нас оживяват героизмът и подвигът на онези бунтовни дни – в няколко щриха от един живот, от преживяното по приготовлението на Априлското въстание, от първите дни на успеха и последните дни на ужаса. Една цяла епоха...
Ето какво пише Георги Зафиров: „В това време Захари Стоянов се беше условил да вари ракия на Дриновия хан и само аз го знаях и другарите ми. След това, като се събраха всичките членове от цяла България, намери се един предател Балдовелия, който предаде много тайни по приготовлението на въстанието на турците. Тогава Каблешков вдигна знамето и съобщи още този час на Бенковски – това беше тъкмо на 20 април 1876 г. и след един час избухна и в Панагюрище и в този момент всякой почна да работи това, за което беше назначен. Това въстание беше определено да избухне на 1 май 1876 г., обаче обстоятелствата така се сполучиха, че стана по-рано...
Бенковски ме повика заедно със Соколова(ски), който беше нареден като четник (и) ми се каза да приготвя от аптеката си нужните медикаменти и да ги предам на Спицерина за в планината, което аз направих с благодарине, които церове, сметнати според кутийката им, ме коствуваха по онова време тъкмо 22 000 гроша. И тогава Васил (има предвид Васил Спицерина – Соколски, б. а.), заедно с Бенков(ски) заминаха за селата, а аз останах в града със заповед да лекувам гражданите гратис и да им давам медикаментите тоже безплатно. И мен, доколкото ми допущаха силите, технически и материални, аз помагах.
При това бях натоварен и с превързването на разни рани и като видях, че като доктор, аптекар-фелдшер не мога сам да изпълнявам тези длъжности, намерих за нужно да назнача един фелдшер – един берберин, който прие и привързваше в женското училище в това време хората... В това време, като свърших медикаментите, писах на д-р Спаса, в което писмо казваше бог да е на помощ на българския народ. Това писмо, случайно ако беше попаднало на турски ръце, щяха както мене, така и доктора да ни избесят турците.., понеже в това писмо се говореше и за барут...
В същий ден, когато пристигнаха турците, аз като имах доста болни в града, позабавих се да изляза по пунктовете, когато турците бомбардираха града. Като видяхме това заедно с жената и децата се скрихме в Дудековата къща. От сутринта до вечерта се събрахме близо осемдесет души. В това време Петър Щърбанов като видя, че ще го убият турците, той каза: „По-добре е сам“, след което захапа револвера и се самоуби. След това ний се разпръснахме кой накъде види и отидохме в къщата на Сирака, където три деня стояхме без вода и хляб. Тогава ни намериха турците и искаха мен да убият и жена ми ме откупи с 35 000 гроша злато, което бяхме вземали с нас, след това ние останахме без счупена пара... След като изгориха, ограбиха аптеката и къщата ми, ние останахме гладни...
След това като започнаха да изкарват уловените (българите) в Татар Пазарджик, туриха децата в една кола, а аз пеш... Децата и жената ги пуснаха, а мен ме затвориха в Куршум хан, заедно с всички други. Всяка вечер ме биеха в затвора.
След изминаването на 10 дена наредиха 418 души в синджир, вързани ръцете ни. Аз се случих на първий синджир, заобиколен от господина Величкова (известния наш политик и писател Константин Величков, б. а.) и други лица... С Божа милост ние пристигнахме живи в Пловдив и като ни караха по улиците, децата хвърляха върху ни камъни и кал. Тогава Величков ми каза: „Не е срамно за нас, който ни види, защото ние се борихме за свободата на България“.
Много още може да се разказва за този родолюбив панагюрец, изпълнил вярно своята клетва, дадена пред камата и револвера. Много са и другите такива като него българи. Всички те не бива да бъдат забравяни!
