Брациговският свещеник със светското име Никола Траянов умира като мъченик за нашата свобода
Автор: инж. Соня Дойчева – Мерджанова потомка на поп Сокол
Има имена, които трябва да бъдат записани със златни букви в Пантеона на българската история – имена, които трябва да помним и за подвига на личността им да мълвим от поколение на поколение! Но под дебелия прах на забвението на времето все по-малко се споменава името на един наш голям мъченик – Никола Апостолов Троянов, известен повече като поп Сокол.
За този национален герой историкът проф. д-р Йоно Митев пише: „След Априлското въстание за него знаеше от край до край измъчената българска земя. Името му беше поставено наравно с това на легендарния Васил Петлешков. Чуждестранните дипломати го споменаваха в докладите си и го зовяха народен мъченик”.
Никола Троянов е роден през 1824 год. в Брацигово. Баща му Апостол Троянов е майстор, наследник на изтъкнат дюлгерски род – все първомайстори-строители на големи култови сгради и съоръжения. Той е и един от първите революционери в селото. Въпреки че умира твърде млад, Апостол сякаш предава своята зрялост и революционен заряд на малкия си син Никола.
Едва шестгодишен малкият Никола постъпва в килийното селско училище. Твърде умен и любознателен за възрастта си, той е пръв в знанията. През свободното време помага в полската работа на майка си, а в прохладните вечери, в игрите с приятели от махалата издава бързи команди и лети сякаш с криле. Така другарчетата му започват да го наричат „смелата птица”, а по-късно „Сокол”.
По-късно Никола постъпва в Кричимския манастир „Св. Богородица”. Успешно приключва обучението си в манастира и е ръкоположен за свещеник в брациговската църква „Св. Йоан Предтеча” през 1849 г. Всички вече го наричат поп Сокол.
Скромният и всеотдаен свещенослужител работи и на полето, упражнява и кацарски занаят, за да изхранва семейството си. Наред с това учителства в началното, а по-късно и в класното училище, без да иска да му се заплаща.
Той се стреми да подпомага народа не само с благото си слово в църквата, а и с каквото може. Безплатно оре нивите на сиромасите и помага в кърската работа на по-възрастните. Брациговци се привързват към него и са готови да го следват във всяко начинание. Като църковен просветител той е един от ревностните защитници на православната вяра и българската църква.
Неговата бунтарска натура не остава чужда към страданията на поробената рая. Силната му ненавист към поробителите и асимилаторите на родната реч и вяра, към тези, които изсмукват жизнените сили на народа, става причина за обществено-революционната му дейност.
На 23 ноември 1868 г., при пристигането на Васил Левски в Брацигово, в къщата на дядо Петър Джамбазов се провежда за първи път събрание на хората с най-напредничави идеи, сред които е и поп Сокол. Революционните идеи го сближават с легендарния Васил Петлешков.
От църковния амвон и на тайните събрания в околните села смелият свещеник затвърждава в съзнанието на множеството, че единственото спасение от непосилния гнет е революционната борба. На тази идея всеотдайният отец предоставя дори църковния храм, където Левски предрешен произнася слово пред смълчаните селяни. След заминаването на Дякона поп Сокол често събира брациговските революционери и някои от първенците на селото в къщата си, където разпалено им говори за предстоящата борба, за начините за въоръжаване, за организацията и приобщаването на повече съмишленици към делото. Отговорният към себе си и към начинанието организатор не жали сили и сам обхожда съседните села.
Но ето, че настъпва буреносната 1876 г. В пазарджишкия район снове апостолът на ІV революционен окръг Георги Бенковски, който пристига в къщата на Никола Боянов – първи братовчед на поп Сокол. Тук са отново събрани най-отявлените революционери. Бенковски разкрива на присъстващите, че не е дошъл да ги калесва за сватба, а за кървава и люта сеч, при която всеки участник може да загуби дом, имоти, семейството и дори живота си. Пред умълчаните пръв става и се заклева за участие в борбата поп Сокол, целувайки кръста, сабята и пищова. На това събрание той е избран за председател на местния революционен комитет, а секретар става Васил Петлешков. За кратко време петдесетгодишният вече свещеник обхожда съседните села Бяга, Козарско, Жребичко, Аликочево, Радилово и Ясъ Кория и трескаво агитира населението им за предстоящото въстание. Към народното дело приобщил и дъщерите си, които също положили клетва за вярност към Отечеството.
Поп Сокол взима дейно участие в разработването на устава – задължителен за всички въстаници от ІV революционен окръг. Организира момите и жените от съседните на Брацигово села да правят свещи, а мъжете да леят куршуми, да пълнят патрони и фишеци с барут, да събират топузи от кантари за черешовите топчета.
На 20 април 1876 г., когато Васил Петлешков донася в Брацигово „Кървавото писмо” с възванието към българите, пръв свещеникът научава жадуваната вест. С голяма радост, бодрост и увереност, двамата бързо събират комитета и с изстрели от кремъклийките се отправят към площадчето на „Синджирли бунар”, където вече тържественият камбанен звън е събрал селяните.
Запасал върху черното расо чифте пищови, за голямо учудване на смаяните брациговци, отецът изтегля от обикновения си бастун тънка остра сабя.
Въстанието е обявено! Енергичният поп Сокол е навсякъде. Заедно с другите свещеници от съседните села, той изпробва осемнадесетте черешови топа; продължава да заклева още въстаници; да събира боеприпаси и храна. В разразилите се жестоки битки славните априлци геройски удържат бойните позиции цели осемнадесет денонощия и Брацигово остава в историята на Априлското въстание като населено място с най-добрата организация, подготовка и отбрана по време на боевете.
За голямо съжаление, поради предателства въстанието не избухва повсеместно, а там, където пламва въоръжената борба, след броени дни селата са опустошени, хората избити по най-жесток начин и всичко е опожарено. Революционният комитет взема решение да спаси жителите на селото от жестока смърт и пожари, като сключи примирие с Хасан паша и организаторите на въстанието сами се предадат. Поп Сокол решава да поеме цялата тежест върху себе си и предлага на Петлешков, докато има възможност и време, да бяга в гората и да се спаси, но гордият апостол отказва категорично. Така двамата сподвижници правят последен величествен жест за спасяване на брациговци като се предават на врага. Преди това Петлешков е погълнал отрова. Всички знаем как жестоко е измъчван между два разпалени огъня, докато мълви: „Сам съм, други няма”.
Още по-страшна е съдбата на поп Сокол – тази волна птица, с оковани във вериги крака и ръце, с прекършени криле, но с ведър несломим дух, е завързан за два коня, влачен е по улиците и бит с вериги, докато месата му стават на пихтия. Закарват го в затвора на Татар Пазарджик, където мъченията са още по-жестоки. Тук му горят месата с нажежено желязо – плътта цвърчи, болките са нечовешки. Почти смлян от мъчения, бива отведен в най-страшния зандан – пловдивския Таш капия. Там мъчителите му използват цялата налична техника за изтезания на тогавашното време: менгемета за чупене на крайници и кости, вериги за висене с главата надолу и бесене, горене с нажежено желязо и много други. Въпреки нечуваните инквизиции, гордият брациговец не издава никой и не се признава за виновен пред турския съд, където е съден за убийство на турци. Едва намерил сили, той промълвява: „Аз искам да умра за правото и за българския народ!”
Така след жестоки издевателства, вече полумъртъв, на 24 юни 1876 г. го обесват на моста на река Марица в Пловдив. Затворническата управа смятала да изхвърли трупа на клетника в реката, но била принудена от току-що пристигналата европейска комисия за разследване на „зверствата по време на въстанието” да го предаде на близките му.
Гледката на тленните му останки била потресаваща. Голяма част от плътта му липсвала, окапала от мъченията. Белеели натрошените му кости.
До вечния му дом го изпраща цяло Брацигово и много хора от съседните села. Всеки искал да се прости със своя духовен наставник и водач в борбата. В последните минути един брациговец изрича над гроба му: „Никола Апостолов Троянов – поп Сокол, е мъченик на свободата, но той ще живее навеки!”
Така завършва животът на скромния и всеотдаен свещеник, чието свидно име на герой трябва да помним навеки.
Снимката на Поп Сокол е предоставена от Иван Костадинов
